Клуб "Кибела" представя:

 

Платон

 

Първа част

Речта на Федър

И така, каза Аристодем, пръв говори Федър, който започна някъде оттам, че Ерос бил велик бог и предмет на учудване от страна и на хора, и на богове по много причини, особено във връзка с произхода му.

- Понеже да си прапрастар бог, това е почетно нещо - каза той. - А доказателство за това е, че не съществуват родители на Ерос, нито пък се посочват от някого, бил той обикновен човек, бил поет. Хезиод предава, че в началото е възникнал Хаосът, а пък след това широкогръдата Земя (Гея), всякога сигурно седалище на всичко, и Ерос... Следователно според него след Хаоса възникнали тези две неща, Земята и Ерос. А Парменид говори за рождението му:

Най-пръв от всички богове (богинята) създаде Ерос

С Хезиод е съгласен и Акузилай. По този начин от всички страни се потвърждава, че Ерос е прапрадревен бог.

И като най-древен, той е причина за най-големи блага за нас. Понеже аз не мога да посоча, че съществува по-голямо благо за един младеж от благороден влюбен, а за влюбения - любимо момче. Това, което трябва да ръководи през целия им живот хората, които искат да живеят хубаво, него не могат да го докарат с такъв успех нито роднинството, нито почести, нито богатство, нито нищо друго както любовта. И аз сега казвам: какво е това нещо? - Да се срамуваме от лошите неща и да се стремим към красивите. Понеже без тях не е възможно нито държава, нито отделно лице да върши големи и красиви дела. Затова аз твърдя, че ако мъж, който обича, се разбере, че постъпва лошо или че поради страхливост не се отбранява срещу нанасяното му от другиго зло, не ще страда така силно, нито ако разбере баща му, нито другар, нито някой друг, както ако го разбере любимото момче. Същото е и с обичаното същество - то се срамува преди всичко от влюбените в него, ако го видят в някаква лоша постъпка. Така че, ако би имало някакво средство да се създаде град или войска от влюбени и любимите им, те биха ги управлявали отлично, избягвайки всичко грозно и съревновавайки се в това помежду си. И ако биха воювали с други, такива хора, макар и малко на брой, биха излезли победители, така да се каже, над всички. Един влюбен мъж би приел далеч по-малко да бъде видян от любимото си момче, било че напуща бойния ред, било че захвърля оръжието, отколкото от всеки друг, и би предпочел пред това стократна смърт. А пък да изостави любимеца си или да не му помогне, когато се намира в опасност - няма да се намери такъв подлец, когото сам Ерос да не ентусиазира към доблест, така че да стане равен на най-големия по природа храбрец. Чисто и просто това, което казва Омир, че бог вдъхнал храброст на някои от героите, това Ерос прави да става чрез него с влюбените.

И единствено влюбените желаят да умрат за другия и това е не само при мъжете, но и при жените. Достатъчно доказателство за това твърдение пред гърците е Алкестида, дъщерята на Пелиас: тя единствена пожела да умре вместо мъжа си, макар че той имал и баща, и майка, тях тя дотолкова надминала в обичта поради любовта си, така че им показала, че те са чужди на сина си и близки само на име. Тази й постъпка се видяла толкова красива не само на хората, но и на боговете, че от мнозината, извършили много и хубави постъпки, боговете са дали на няколко, които се броят на пръсти, този дар - душата им да се върне от подземното царство, те са пуснали да се върне нейната душа, възхитени от постъпката й - дотолкова и боговете почитат и усърдието в любовта, и добродетелта. А Орфей, сина на Ойагър, те отпратили от подземното царство с празни ръце - те му показали призрака на жена му, за която дошъл, но самата нея не му дали, понеже смятали, че като певец-китарист, е изнежен и няма смелост да умре за любовта си като Алкестида, но измислил начин да влезе жив в подземното царство. Затова именно го и наказали и направили да бъде умъртвен от жени, не го почели като Ахил, сина на Тетида, да го пратят на Острова на блажените: Ахил узнал от майка си, че ако убие Хектор, ще загине, а ако не го убие, ще се върне в къщи и завърши живота си в старост. Въпреки това той се осмелил да помогне на влюбения в него Патрокъл и да отмъсти за него и не само да умре за него, но и да го последва в смъртта. Боговете се възхитили извънредно много от тази му постъпка и му оказали изключителна почит, че така високо ценял влюбения в него. А Есхил празнослови, като твърди, че Ахил бил влюбен в Патрокъл. Ахил е бил по-красив не само от Патрокъл, но и от всички други герои и освен това, както казва Омир, и много по-млад, понеже бил още без брада. Боговете действително ценят извънредно тази добродетел в любовта, но те все пак повече ценят, възхищават се и възнаграждават, когато любимият обича по-силно влюбения, отколкото когато влюбеният обича предмета на своята любов - понеже влюбеният е нещо по-божествено от любимия, тъй като е боговдъхновен. Затова те са почели и Ахил повече от Алкестида, като са го пратили на Острова на блажените.


Ахил превързва ранения Патрокъл 
(рисунка върху съд, ок. 500 г. пр.н.е.)

Това са моите основания да твърдя, че между боговете Ерос е и най-стар, и най-достопочтен, и притежаващ най голяма сила да даде на хората добродетел и щастие и в живота, и в смъртта.

Такава била приблизително речта на Федър, а пък след Федър говорили и други, но Аристодем не можеше да си спомни твърде думите им. Тях той ги отмина и разказа речта на Павзаний.

Речта на Павзаний

- Според мен, Федре, предметът на нашия разговор не беше поставен добре - просто да възхвалим Ерос. Ако съществуваше един Ерос - добре, но не съществува само един. И при положение, че той не е един, по-правилно е най-напред да се каже кой Ерос именно трябва да се хвали. Затова аз ще се опитам да поставя правилно въпроса, като първо определя кой Ерос трябва да хвалим, а след това да произнеса достойна за бога възхвала.

Всички знаем, че има ли Афродита, има и Ерос. И ако Афродита беше една, един щеше да бъде и Ерос. Но понеже в същност те са две, и Еросите трябва да са двама. А как тези богини да не са две? Едната, струва ми се, е по-стара, няма майка и е дъщеря на Небето, която именно наричаме Небесна, другата е по-млада, дъщеря на Зевс и Диона, и която наричаме Простолюдна. Така че и Ерос, който е помощник на първата, следва да наричаме Небесен, а помощника на втората - Простолюден. Разбира се, че ние трябва да възхваляваме всички богове, но аз ще се опитам да определя какви са чертите на всеки от двата Ероса.

При всяко действие нещата стоят така: взето само по себе си, то не е нито красиво, нито грозно. Каквото сега в момента ние правим - пием ли, пеем ли, разговаряме ли - нищо от това, взето само по себе си, не е красиво. То става такова или не според начина, по който би се извършило: ако се върши красиво и правилно, то става красиво, в противен случай е грозно. Така е следователно и с любовта - не всеки Ерос е красив и достоен за възхвала, но който красиво подбужда към любов.


Афродита, Ерос и Пан (ок. 100 г. пр.н.е.)

Свързаният с Простолюдната Афродита Ерос е наистина низш и се проявява, в каквото му се случи. Той е именно, който се проявява в любовта на хората с низка природа. Най-напред такива хора обичат жени не по-малко от момчетата, на второ място те обичат повече тялото, отколкото душата им, и най-после обичат такива, които са по възможност най-глупави, понеже гледат само действието, а не ги е грижа дали то е красиво, или не. Оттук и резултатът на тяхното действие - еднакъв шанс има да се случи добър или лош. Такава любов идва именно от богинята, която е и по-млада от другата и поради своя произход има и от женското, и от мъжкото начало. А Небесната Афродита, първо, няма дял от женското, а само от мъжкото начало - това е то любовта към момчетата, и, второ, като по-стара, тя е чужда на невъздържаността. Поради това именно вдъхновените от този Ерос се обръщат към мъжкия пол, предпочитайки го като по-силен по природа и надарен с повече ум. И в самия този акт на любов към юношите, би могло да се познаят тези, които се движат изключително от този Ерос: те не се влюбват в момчета, преди у тях да почне да се проявява сериозно разумът, а това е времето, когато почва да им покарва брада. Тези, чиято любов започва по това време, те, мисля, са готови да останат и живеят заедно цял живот, а не да се възползуват от наивността на един младеж и да го излъжат, да се подиграят с него и веднага да хукнат по друг. Дори със закон трябва да се забрани любовта към деца, за да не разходват много сила за нещо неизвестно, а неизвестно е къде ще избият накрая децата - в добро или в зло - както душевно, така и телесно. Действително издигнатите хора сами си поставят този закон доброволно, но това трябва да бъдат принудени да вършат и простите, като им забраняваме, доколкото можем, да имат любов със свободни жени. Те са причина да се появи укорът, че изобщо е позорно да се отстъпва на любовта на поклонник, както някои се осмеляват да говорят, а те го говорят, като имат пред очи именно тях, с тяхната нетактичност и несправедливост, понеже всяко нещо, което не се върши прилично и законно, с право би заслужило укор.

Естествено, лесно можем да разберем законите за любовта в останалите градове, понеже те са определени ясно, докато у нас нещата стоят сложно. В Елида например, в Лакедемон, в Беотия и изобщо там, където няма изкусни оратори, чисто и просто е прието като нещо хубаво младежите да оказват благосклонност към влюбения и никой не би казал - нито млад, нито стар, - че това е нещо грозно. Така е, мисля, за да не би, ако се опитат да убеждават младежите - понеже не могат добре да говорят, - да изпаднат в трудно положение. А в Йония и у всички други, които се намират под властта на варвари, това се смята за нещо грозно. У варварите това се смята за срамно, също както любовта към знанието и любовта към гимнастическите упражнения, поради тираническия начин на управление - не е в интерес на управниците, мисля, у поданиците им да се раждат високи помисли, нито пък здрави приятелства и общувания, което обикновено създава наред с всичко друго и любовта най-вече. Това го изпитаха на гърба си и нашите тирани: любовта на Аристогейтон към Хармодий и здравата привързаност на Хармодий към него унищожиха тяхната власт. Така там, където благосклонността към влюбения е квалифицирана като нещо позорно, това се дължи на низостта у създателите на това мнение - както на деспотизма на управниците, така и на страхливостта на поданиците им. А където просто ей така се смята за нещо хубаво, то е поради леност на душата у създателите на това мнение.

В Атина обаче нещата са установени много по-добре, отколкото у тези народи, но в замяна на това пък, както казах, не е лесно да бъдат разбрани, ако се вземе пред вид каквото се говори - че е по-добре човек да обича явно, отколкото тайно, и то предимно най-благородни и издигнати, макар и да са по-грозни от другите; че освен това влюбеният намира от страна на всички чудесно насърчение като човек, който не върши нищо позорно, и неговият успех се смята за нещо хубаво, а неуспехът му за позорно; и освен че одобрява стремежа му към успех, нашият обичай е предоставил на влюбения възможността да се хвали с чудноватите постъпки, които върши и каквито, ако се осмели да върши при преследването на някаква друга цел освен тази, биха му докарали най-големите укори: ако например в желанието си да получи пари от някого или да заеме обществена длъжност, или да получи друга някаква власт, той би желал да постъпва така, както влюбените към своите любимци - да умоляват и коленичат, да им се кълнат в любовта си и да стоят пред вратите им, да искат да им робуват по начин, какъвто никакъв роб не би приел, той би бил възпиран да не постъпва така и от приятели, и от неприятели - едните с укорите си, че е мазник и подлец, другите със съветите си и че се срамуват заради него; а ако влюбеният върши всичко това, то му придава очарование и обичаят му го позволява без укор като че ли върши нещо прелестно! Но което е най-страшното, според общоразпространеното твърдение, единствено на такъв човек боговете могат да простят, че е престъпил клетвата си; нямало, казват, любовна клетва. Така и богове, и хора са дали пълна свобода на влюбения, както е според тукашния обичай; така че по този начин би могло да се заключи, че в този град се смята за прекрасно и да се обича, и да се стане приятел на влюбен. Но когато родителите определят на децата си надзорник, за да не им позволява да разговарят с влюбените в тях и това е било наредено на надзорника, а връстници и другари, ако забележат подобна постъпка, ги упрекват, а пък по-старите от своя страна не възпират упреците и не се карат на такива деца, че не говорят право - ако се погледне към тези факти, ще се заключи обратното, именно че подобни любовни връзки се смятат у нас за нещо най-позорно.

А в същност нещата стоят според мен така. Те не са така прости, както казах в началото - самò по себе си едно нещо не е нито красиво, нито грозно, но то е красиво, ако се върши по красив начин, и грозно, ако се върши по грозен начин. Така че грозно е да се проявява благосклонност към порочен човек по порочен начин, а хубаво е - към честен човек по красив начин. А порочен е оня влюбен от простолюдието, който обича тялото повече от душата. Той не е постоянен, тъй като не е влюбен в едно постоянно нещо: с увяхването на цветето на тялото, което именно обича, "той литва и изчезва", посрамил многото си думи и обещания. А влюбеният в моралните качества остава влюбен цял живот, понеже се е слял с нещо трайно. Тези хора именно нашият обичай изисква да изпитваме добре и хубаво и към едните да се проявява благосклонност, а другите да се избягват. Поради това той препоръчва на едните да преследват, а на другите да бягат и като председател на едно състезание той иска да изпита от коя от двете категории е както влюбеният, така и обичаният. Така поради тази причина се смята за грозно, първо, бързо да се предадеш, да няма време, което се смята, че изпитва най-добре повечето неща; второ, грозно е да се предадеш за пари или за политическа власт, независимо дали притеснен от нещастие си се стреснал и не си могъл да издържиш, или пък че не си презрял да те облагодетелствуват с пари или с политически успехи. Понеже нищо от това не може да се смята за сигурно и трайно, независимо че от това не се ражда благородно приятелство.

Така, според както е прието у нас, един-единствен път остава за обичания, ако мисли да проявява благосклонност към влюбения в него. А у нас е прието следното: както в случая с влюбените, в каквото и робство да се поставят доброволно спрямо любимеца си, не трябва да има ласкателство или нещо позорно, така и тук остава едно единствено доброволно робство, в което няма нищо позорно - то е, което има за цел добродетелта. У нас действително е прието, ако някой иска да се привърже към някого с намерението да стане чрез него по-добър било в областта на някакво знание, било в някаква друга област на добродетелта, такова доброволно робство да не се смята за грозно и за ласкателство. Тези два наши обичая трябва несъмнено да се обединят в едно - този, който се отнася до любовта към момчетата, и този, който се отнася до знанието и до другите области на добродетелта, ако благоволението на любимеца към влюбения в него има за цел моралното издигане на любимеца. Когато влюбен и любимец стигнат в унисон до това схващане, всеки един съобразявайки се със засягащото го правило - единият, помагайки в каквото и да е на любимеца си, който му отдава благоволението си, би му помагал с оглед на справедливостта, а другият, служейки на наставника си, който му дава знание и го учи на добродетел, би му служил в каквото и да е също тъй с оглед на справедливостта; ако единият е способен да му помогне да придобие разумност и останалите добродетели, а другият се стреми да получи възпитание и знание във всичко останало, - тогава именно в съчетаването в едно на тези две правила, единствено тогава благоволението на любимеца към поклонника му е нещо красиво; в друг случай - решително не! При това положение няма нищо позорно човек да бъде излъган, докато при всички други - излъган ли е човек, или не - това му носи позор. Ако например някой отдава благоволението си на един поклонник, смятайки го за богат, заради богатство и се излъже, не получи пари, понеже поклонникът му се окаже беден, това не е по-малко срамно; понеже такъв младеж си показва характера, че за пари би угаждал на когото и да е независимо какво, а това не е хубаво нещо. По същата логика, ако един младеж отдаде благоволението си на някого, смятайки го за добър и с намерението чрез това приятелство да стане по-добър той самият, и се излъже, понеже поклонникът се окаже лош човек и непритежаващ добродетел, такава заблуда има в себе си красота; понеже той също така е показал по отношение на себе си, че всяко нещо е вземал напълно присърце заради добродетелта и да стане по-добър, а това пък е вече най-прекрасното от всичко. По този начин да се оказва благоволение на влюбен за добродетел е изцяло красиво нещо. Този е Ерос, който е свързан с Небесната богиня и той е Небесен, той е извънредно ценен и за държавата, и за отделните лица, понеже изисква да проявяват голяма грижа към добродетелта както самият влюбен, така и любимецът. Всички други Ероси са свързани с другата богиня - Простолюдната.

Това, Федре, мога, без да съм се готвил, да добавя към твоите думи по въпроса за Ерос.

Като престанал Павзаний - софистите ме учат да употребявам такива алитерации, - Аристодем каза, че трябвало да говори Аристофан, но преял ли бил, или поради нещо друго, започнал да хълца и не му било възможно да говори; затова се обърнал към лекаря Ериксимах, който заемал мястото до него:

- Ериксимахе, справедливостта изисква или да ми спреш хълцането, или да говориш преди мен, докато престана.

- Ще направя и двете - отвърнал Ериксимах. - Аз ще взема реда ти и ще говоря, а след като спреш да хълцаш, ще вземеш думата. Но докато аз говоря, спри да дишаш, ако обичаш, малко по-продължително време и хълцането ти ще престане; не престане ли, направи гаргара с вода, окаже ли се хълцането упорито, вземи нещо такова, с което да си погъделичкаш носа, кихни, и като направиш това един-два пъти, ще ти мине.

- Ти почни да говориш - каза Аристофан, - а аз ще направя това.

Речта на Ериксимах

- Понеже Павзаний започна речта си добре - каза Ериксимах, - но не я завърши по задоволителен начин, мисля, че е необходимо аз да се опитам да й придам завършеност. Че Ерос е двоен, мисля, добре е определено. Но че това се отнася не само до душата на хората спрямо хубавите момчета, но и до много други неща и в другите области - и до тялото на всички живи същества, и до това, което расте в земята, и, така да се каже, до всичко съществуващо, струва ми се, че това заключение се налага от медицината, от моето изкуство, колко велик и чудесен, и свързан с всичко е този бог и в човешката, и в божествената област.

Ще започна с медицината, за да покажа уважението си към това изкуство. Природата на телата съдържа този двоен Ерос. Здравето и болестта в едно тяло са две различни и неподобни състояния и в това всички са съгласни. А неподобното се стреми и обича неподобното; така че в здравото тяло Ерос е един, а в болното -друг. Както току-що Павзаний казваше, че е нещо хубаво да се проявява благосклонност към добрите хора, а грозно - към разпуснатите, същото е и с тялото: хубаво е и трябва да се проявява благосклонност към добрите здрави начала в тялото и това е, което наричаме медицина, а грозно е и не трябва да се проявява благосклонност към лошите и болезнени начала, ако действително някой иска да бъде истински лекар. Понеже медицината, накратко казано, е наука за прояви на любов в тялото към изпълване и изпразване; и който може да различи хубавия и грозния Ерос, той е отличен лекар; а който извърши промени, да докара в тялото вместо единия другия Ерос, и в което тяло няма Ерос, а трябва да се внедри и той знае да постигне този резултат или пък да отстрани съществуващия - този човек би бил отличен майстор. Защото той трябва да съумее да установи приятелство именно между тези елементи в тялото, които са най-враждебни помежду си, и да ги накара да се обичат взаимно; а най-враждебни са най-противоположните: студено и топло, горчиво и сладко, сухо и мокро и всичко от този вид. С умението си да внуши любов и съгласие между тези враждебни начала нашият прадед Асклепий, както твърдят тук присъствуващите поети и аз вярвам, е създал нашето изкуство.

И така, медицината, както казвам, се ръководи изцяло от този бог. Същото е и с гимнастиката и земеделието. Що се отнася до музиката, то за всеки, който от малко-малко обърне внимание, е съвсем ясно, че и с нея е същото, както при тези изкуства, и може би това иска да каже и Хераклит, понеже не се е изразил много сполучливо: Единството, казва той, противопоставяйки се самó на себе си, се съединява, също както хармонията (съзвучието) при лъка и при лирата. Съвсем нелогично е да се твърди, че хармонията е противопоставяне или че тя се състои от елементи, които още се противопоставят. Но може би е искал да каже следното, че благодарение на музикалното изкуство от високия и ниския тон, които първоначално се противопоставят, а след това се поставят в съгласие, се получава като резултат хармония - ако високият и ниският тон се намират още в опозиция, не е възможно в никакъв случай да има хармония! Понеже хармонията е съзвучие, а съзвучието е вид съгласие; невъзможно е съгласие от противоположни елементи, докато са още противоположни, а противоположното от своя страна, ако не е в съгласие, е невъзможно да хармонира; както се образува и ритъм от бърз и бавен елемент, които първоначално са противоположни, а след това са доведени в съгласие. Както пó преди медицината, така и музиката създава съгласие между всички тези елементи, като внедрява любов и съгласие помежду им. Така че от своя страна и музиката, що се отнася до хармонията и ритъма, е наука за прояви на любов. В самото съставяне на хармония и ритъм никак не е трудно да различим елементите, отнасящи се до любовта, нито пък че в случая не се касае за два вида любов. Но когато трябва във връзка с човека да се използува ритъм и хармония, било като се композира - това именно се нарича "лирична композиция", melopoiía, било като правилно се изпълняват композираните вече лирични песни и размери - това, което пък се нарича образование, - тук вече се явява трудността и необходимостта от добър майстор. И тук се връщаме към същата идея - че трябва да се оказва благосклонност на хора порядъчни, и то да станат евентуално по-порядъчни, ако още не са такива, и да се пази тяхната любов; тази е именно красивата любов, Небесният Ерос, свързаният с музата Урания Ерос. А свързаният с музата Полимния Ерос е Простолюдният, с когото трябва да си служим предпазливо в случаите, когато това би се изисквало, за да получим от него удоволствие, без да причини някаква разпуснатост. Такъв е случаят с нашето лекарско изкуство, където е крайно важно да управляваме желанието си в областта на готварството, та да изпитаме удоволствие, без да се разболеем. Така че и в музиката, и в медицината, и във всички други области, както човешки, така и божествени, трябва да сме внимателни, доколкото ни е възможно, към всеки от двата Ероса; тъй като и двата съществуват там.

Понеже и в свързването на годишните сезони присъствуват напълно тези два Ероса, то когато противоположните елементи, за които току-що говорих - горещо и студено, сухо и мокро, - при взаимната си среща попаднат на приличния Ерос и ги обхване хармония и разумно съчетаване, тогава те носят плодородна година и здраве на хората и на останалите животни, и на растенията; те не страдат от никаква вреда. Но надделее ли в годишните времена и налети ли с насилие другият Ерос, тогава много нещо се унищожава и големи вреди се нанасят; поради това обикновено избухват чумни епидемии и много други различни болести и по животните, и по растенията - от несъответствието и безредието във взаимоотношенията на такива еротични принципи произлизат слани, глад или ръжда. Тези неща са свързани с науката за движението на звездите и за годишните времена и тя се нарича астрономия.

Също и всички жертвоприношения и останалото, което е свързано с гадателското изкуство - т.е. общуването между богове и хора, - е насочено единствено към запазване и лекуване на любовта. Всякакво неблагочестие обикновено се появява, ако човек не се отдаде на прилична любов, нито почита такава любов и не се грижи за нея във всяко нещо, а тачи другата любов както във връзка с родителите - живи и мъртви, така и във връзка с боговете. Затова именно на гадателството е възложено да наблюдава любовта и да я лекува; то е творец на приятелство между богове и хора поради това, че познава кои любовни прояви у хората са свързани с божествения закон и благочестието.

Така многостранна и велика, по-скоро абсолютна сила има изобщо Ерос в своята цялост; но този Ерос, който се проявява в добри дела с благоразумие и справедливост, той има най-голямата сила и ни доставя всякакво щастие, и ни дава възможност да общуваме и да бъдем приятели и помежду си, и с по-силните от нас, боговете. Може би и аз в своята възхвала на Ерос да пропускам много неща, но все пак това е неволно. Но ако съм пропуснал нещо, твое задължение е, Аристофане, да го допълниш. Или пък, ако имаш наум по друг някакъв начин да възхвалиш бога, хайде, нали и хълцането ти престана.

Речта на Аристофан

Аристофан започна да говори:

- И действително престана, само че след като почнах да кихам, така че се чудя как едно порядъчно тяло проявява желание към такива шумове и гъделичкания, каквито придружават кихането. Действително хълцането изчезна веднага щом му прибавих кихането.

- Добри ми Аристофане - каза Ериксимах, виж какво правиш! Започваш да говориш с шеги и ме принуждаваш да стана пазач на твоята собствена реч, в случай че кажеш нещо смешно, макар да ти е възможно да говориш мирно и спокойно.

- Имаш право, Ериксимахе, - отвърна със смях Аристофан, -смятай, все едно, че нищо не съм казал. Но недей да ме надзираваш, понеже не ме е страх да не би в бъдещата си реч да кажа нещо смешно - това би било успех и обичайно за нашата муза, - но да не би това, което кажа, да ме направи за смях.

- Мислиш, че като си хвърлил, Аристофане, стрелата си, ще избягаш. Внимавай много и говори така, като че ще даваш сметка; може би все пак, ако реша, ще ти простя.

- Действително, Ериксимахе - отвърна Аристофан, - аз имам намерение да говоря някак си другояче, а не както вие двамата с Павзаний говорихте. Струва ми се, че в същност хората нямат никаква представа за силата на Ерос, защото, ако имаха, те щяха да му издигнат най-величествени храмове и олтари, да му принасят най-великолепни жертви, а не както сега да не се прави нищо от това за него, а пък то трябва да става преди всичко друго. От боговете той е най-човеколюбивият, понеже им помага и ги лекува от тези страдания, чието изцеление е може би най-голямо щастие за човешкия род. Така че аз ще се опитам да ви обясня неговата сила, а пък вие ще научите другите.

Но преди всичко вие трябва да научите каква е човешката природа и през какво е минала. Едно време нашата природа не е била каквато е сега, а друга. Най-напред имало три човешки рода, а не само два, мъжки и женски, както е сега; имало е и трети, който съчетавал в себе си черти от другите два и от който сега е останало само името, а самият той е изчезнал; тогава именно е съществувал един мъжко-женски, андрогинен род, който и по вид, и по име е имал общо и с двата други - и с мъжкия, и с женския; сега тази дума се употребява единствено в обиден смисъл. На второ място, всеки човек представлявал едно цяло - гърбът му бил объл, а страните му били извити в кръг; имал четири ръце и същия брой крака; и лицата му били две, върху кръгъл врат, напълно еднакви, но тези две лица, разположени в противоположни посоки, принадлежали на една глава, ушите били също четири, половите им органи два и всичко друго човек би могъл да си го представи според вече казаното. Той вървял и изправен, както ние сега, в която от двете посоки искал, а когато се спуснел да тича бързо, правел като акробатите, които си вдигат краката и се премятат презглава в кръг; и понеже тогава се подпирали на осем члена, бързо се движели като колело. А тези три рода с тези особености съществували поради това, че мъжкият род имал произхода си от Слънцето, женският - от Земята, а този с общите черти на другите два рода - от Луната, понеже и Луната има общо и със Слънцето, и със Земята; естествено, че били овални, и по външен вид и по начин на придвижване, поради това че приличат на родителите си. Те били страшни по сила и храброст и имали големи стремежи - посегнали дори на боговете и което разказва Омир за Ефиалт и От, че се заловили да се качат на небето, се отнася за онези хора, които искали да нападнат боговете.

Зевс и останалите богове се събрали на съвет, какво трябва да ги правят, и изпаднали в затруднение. Нямало как да ги убият и да заличат рода им с мълнии, както постъпили с гигантите - щели да изчезнат отдаваните им от хората почести и жертвоприношения, - нито пък могли да ги оставят да безчинствуват. Зевс много се измъчил, докато измислил следното; "Струва ми се, рекъл той, че имам средство и хората да останат, и безчинствата им да престанат - да станат по-слаби. Сега, рекъл той, ще разделя всеки един на две половини, като същевременно ще станат и по-слаби, и по-полезни за нас поради това, че ще бъдат повече на брой. Ще вървят изправени на два крака. А ако се окаже, че и занапред ще безчинствуват и не искат да стоят мирни, ще ги разделя още на две, така че ще ходят, куцукайки на един крак." Така казал и разделил хората на две, както режат на две оскрушите, за да ги консервират, или пък както разрязват яйцата с косъм. И когото разрязвал, карал Аполон да му обръща лицето и половината от врата към разрязаната част, та като гледа разреза си, човек да се държи по-благопристойно. Накарал го да излекува и другите последици. Аполон обръщал лицето и като смъквал отвсякъде кожата по посока на това, което наричаме корем, както се стяга кесия, правел една уста и я връзвал по средата на корема, което именно наричаме пъп. Изглаждал многото други бръчки и оформил гърдите с един уред, подобен на този, с който ножарите оглаждат бръчките на кожата по калъпа; по няколко оставил, тия около самия корем и пъпа, за да напомнят за случилото се някога.

Но понеже природата на тялото се оказала разсечена на две, половините й копнеели една по друга и се събирали. Те се обгръщали с ръце и се сплитали взаимно, стремейки се да се сраснат, и така загивали от глад и изобщо от бездействие поради това, че нищо не искали да вършат една без друга. А всякога, когато едната от двете половини умирала, а другата оставала, тя търсела друга половина и се сплитала с нея, независимо дали попада на половина от цяла жена - което сега наричаме жена, или пък на половина от мъж, и така загивали. Зевс се съжалил и намерил друго средство: преместил половите им части отпред; защото, докато били на външната им страна, те и създавали, и раждали, но не един в друг, а в земята, като щурците. И така, той им ги преместил отпред и по този начин направил създаването да става един в друг, чрез мъжкия орган в женския. Намеренията му били следните: в това свързване, ако се срещне мъж с жена, те да създадат и да се продължи родът, а ако се срещне мъж с мъж, те да се наситят от общуването си и след като си отдъхнат, да се върнат към работите си и да се грижат за останалите си нужди в живота. Така че безсъмнено от това далечно време е внедрена у хората любовта един към друг - тя събира нашата първична природа, стремейки се да направи от две тела едно и да излекува човешката природа.

Следователно всеки от нас е половина от човек, тъй като е бил разрязан като половина от едно цяло, както е калканът; така че всеки търси постоянно собствената си половина. Които от мъжете са отрязък от "общия" род, който тогава се е наричал андрогинен, те обичат жени и повечето от прелюбодейците произхождат от този род; от него произхождат също така онези жени, които обичат мъже, и прелюбодейките. Които от жените са отрязък от някогашна жена, те съвсем не обръщат внимание на мъжете, но се насочват повече към жените и от този род произхождат "приятелките" на жените. Които мъже пък са отрязък от някогашен мъж, те търсят мъжете и докато са още момчета, понеже са отрязък от мъж, обичат мъжете и обичат да лежат и да се прегръщат с тях. Между момчетата и юношите те са най-добрите, понеже са и най-мъжествени по природа. Наистина някои ги смятат за безсрамни, но това не е истина. Те вършат това не от безсрамие, но от дръзновение, храброст и мъжественост, привързвайки се към подобния им. Ето и едно голямо доказателство: вече оформени личности, единствено такива мъже се занимават с политическа дейност. Когато възмъжеят, те обичат момчета и по природа нямат склонност към брак и създаване на деца, но го правят, защото го изисква обичаят; иначе им е достатъчно да живеят взаимно и да останат ергени. Изобщо един такъв човек, привързвайки се винаги към сродния му, и момчета обича, и обича да го обичат мъже.

И така, попадне ли човек - бил той любител на момчета, било всеки друг - на собствената си половина, тогава и двамата ги обхваща светкавично някакво чудно приятелство, близост и любов, не желаейки, така да се каже, да се разделят и за съвсем малко време. И те са хората, които преминават живота си заедно, в който не биха могли дори да кажат какво очакват един от друг. И никой не би помислил, че това е еротично общуване, че за това именно се радват един на друг и се стремят с такава голяма ревност да бъдат заедно. Ясно е, че друго нещо иска душата и на двамата, което тя не може да изрази, но го усеща и загатва неопределено. Така както лежат заедно, да речем, че пред тях застане Хефест с инструментите си и ги попита: "Какво искате, хора, един от друг?" И ако те се затруднят и той продължи да ги пита: "Това ли жадува душата ви, да станете колкото е възможно една същност, така че да не се разделяте ни нощем, ни денем? Ако това жадувате, аз съм готов да ви претопя с духалата си в едно, така че от двама да станете един и докато сте живи, и двамата да живеете общо като един човек, а след смъртта ви ще бъдете и в подземното царство един вместо двама, ще бъдете заедно мъртви. Но вижте дали това искате и дали ви е достатъчно, ако го получите." Ако чуе такива думи, сигурни сме, че няма да се намери човек да откаже и да изрази друго желание, но просто би сметнал, че е чул това, което отдавна именно желае - да се съедини и претопи с любимия си и от две тела да станат едно.

Тази е причината за тези чувства - че нашата първична природа е била такава, каквато казвам, именно че сме били нещо цялостно. Жаждата и стремежът да се възстанови тази цялостност има названието любов. В началото, да повторя, ние сме били едно цяло, а сега, поради нашата несправедливост, богът ни е разделил, както лакедемонците разселили аркадците. Съществува, разбира се, опасност, ако не се държим прилично към боговете, да ни разрежат още веднъж на две и да се разхождаме с вида на релефите, представени в профил по паметниците, или станали като половин жетони. Поради това трябва да подканяме всеки един да бъде благочестив спрямо боговете, за да избегнем тази участ и да постигнем другата, имайки за предводител и вожд Ерос. Никой да не върши нищо, което му е противно (а противно върши всеки, който е омразен на боговете), но станали негови приятели и помирени с него, ние ще открием и срещнем момчета, които са действително наши, нещо, което вършат малцина от съвременниците ни. Дано Ериксимах не се заяде с мен и почне да ме подиграва, че имам пред вид Павзаний и Агатон, защото може би и те са от тези малцина - природата и на двамата е мъжка. Но аз говоря изобщо - и за мъже, и за жени, че по този начин нашият вид би станал щастлив, ако задоволим напълно Ерос и всеки попадне на своето любимо същество, връщайки се към старата си природа. Ако това е най-доброто, то и при сегашните обстоятелства по необходимост най-добро е това, което е най-близко до него, т. е. всеки да попадне на любимо същество, чиято природа е според желанието му.

Ако следователно прославяме бога, който е създател на това благо, с право бихме прославяли Ерос; той и сега най-много ни помага, като ни води към това, което ни е родствено, и за в бъдеще ни дава най-големи надежди - при условие, че ще проявяваме благочестие към боговете - да ни направи блажени и щастливи, като ни върне към старата ни природа и ни излекува.

Клуб "Кибела", 2003