Клуб "Кибела" представя:

[ Съдържание ]  

Хомосексуалността в литературата за деца и юноши

Thomas Chaimbault
(превод със съкращения)

3. Реализация на личността

Тези многобройни образи, превъплъщения ще изиграят своята роля за един юноша при изграждане на собствената му представа за хомосексуалността, ще му помогнат да открие своята идентичност, да развие някои ценности като толерантност, способност за интегриране в обществото. Литературата предлага средство за това - за по-добро осмисляне на света, за изграждане на личностната ценностна система, за преодоляване на проблемите, на които се натъкват юношите по време на този понякога доста труден период.

3.1. ... в пълна свобода

Действително през последните двадесет години книгите за деца и юноши значително се промениха в посока на задълбочаване интереса към съвременното общество и оттам - засягане дори на доста спорни (неконсесуални) теми като изнасилванията, проституцията, смъртта, самоубийствата, дрогата... до степен, в която предизвикаха гневните реакции на индивиди и организации, почувствали се засегнати от това, което те наричат "развращаване на младежта". По този повод бяха проведени кампании с искания за цензуриране - през 1986-1987 по инициатива на Marie-Claude Monchaux и на Solange Marchal, а през 1998 - вследствие на статия на последната и на акции на Асоциацията за принципите на живота, интегристка семейна католическа асоциация. От тази организация съвсем не се колебаят да смесват в документите си понятията хомосексуалност и педофилия, за да подкрепят аргументацията си.

Всъщност, хомосексуалността остава и в наши дни чувствителна тема и малкият брой книги, които я засягат, говори за това. При все това, необходимо е децата и юношите да бъдат въведени в реалността на днешния свят, за да имат възможност да са в крак със съвремието си. В тази връзка Thierry Lenain напомня: "с творбите си авторите желаят да участват в появата на мислещи и свободни личности в техните общества. А как това би било възможно без показването на нещата, които смущават, които се стремим да отричаме чрез мълчание, за да избегнем всякакво неудобство, всяко поставяне под съмнение на нестабилното равновесие и реда, създадени от възрастните?"

3.2. Приемане на своята хомосексуалност

Намерил подслон сред страниците на книгите и спокойствие в света на художествената измислица, тийнейджърът поема по пътя на опознаването на себе си и приемането на своята хомосексуалност. Това разбира се никак не е така лесно, както е по книгите, където често не се споменава за отхвърлянето и хомофобските настроения в обкръжаващия свят.

Това чувство на нещастие може да бъде толкова силно понякога, че опитът за самоубийство да изглежда като единственото решение - изкушение, което непременно трябва да бъде победено.

Трудностите

Да живееш със своята хомосексуална ориентация, дори и след като си я приел, далеч не е лесно. Видяхме, че юношите биха могли да попаднат в плен на вътрешна хомофобия или на такава, насадена отвън. Така те започват да се асоциират и да разпознават себе си в някое негативно историческо събитие, сред някое движение или група от хора, преживяващи същите проблеми и пречки (различни хомофобски прояви, депортираните по време на Втората Световна война заради хомосексуалната им ориентация и др.)

Романите, посветени на темата за хомосексуалността в процес на изграждане на самоличността както на персонажа, така и на читателя, не са идеалистични. Те твърдят, че този процес няма да е лек, че детето може да се сблъска с неразбиране и нетолерантност. Но трудността идва първом от самия себе си. Преди да може човек да се утвърди, трябва да приеме себе си такъв какъвто е.

В "Пеперуда в кожата" Омар пише:

"Не можах да ви разкажа, не и този път. Нямах вече думи, само животински емоции, нервни спазми, сълзи. Също и се срамувах, чувствах се анормален, това преследване на Александър дори на самия мен вече ми изглеждаше ненормално. Лесно можете да си представите, че съм изцяло обсебен от чувство на срам. То ме смазва. И ако ви пиша това, то е за да се опитам да го овладея, да се измъкна от тези плаващи пясъци."

Първото препятствие е приемането на тази понякога толкова трудна, дори невъзможна любов. Метафората с пясъците идва да покаже колко силно е чувството.

Юго намира личния дневник на Давид, който е загинал преди две години в мотоциклетна катастрофа: така започва пък "Le cahier rouge" ("Червената тетрадка") от Claire Mazard. При прочита на дневника и след като провежда една малка анкета, Юго разбира, че това не е било инцидент. Давид се е чувствал сам, не е можел да се довери на семейството си, които са го познавали най-добре, а не са забелязали нищо. Давид е решил да се самоубие, забивайки се с мотора в едно дърво.

Но без да се отива в тази крайност, макар и нерядък случай, именно нещастието изглежда да е в основата на всичко и в следващия откъс:

"Пийт каза: "Дори и преди малко не можах да изрека: Не съм влюбен в Джим. А трябваше да кажа: Не изпитвам подобно чувство. Винаги съм имал проблеми да бъда открит гей или да говоря с хетеро за хомосексуалните си чувства.(...)Не можах да се справя с това" ("La nuit du concert")

С приемането на собствената хомосексуалност обаче не се изчерпва всичко. Остава сблъсъкът с хомофобията на другите.

Един от най-ярките примери за хомофобия, който съм срещал, е отношението на бащата на Александър, странния ангел от "Пеперуда в кожата" от Virginie Lou. Той е описан като грубиян, бивш военен, който е решил да направи от сина си Мъж. Александър се страхува от него, мрази го. Баща му го малтретира, обижда го - и него, и Омар, за голямо учудване на последния, който изобщо не счита баскетболната си тениска за особено женствена. Александър започва да играе по правилата на баща си - бие се, отмъщава си, постоянно бяга с Омар, а накрая изчезва.

Стефан и Давид също понасят хомофобията на околните в "Черната овца" на Gudule. Особеното тук е, че децата им - Ерик и Келиан - са поставени в центъра на полемиките, сред нетолерантността на възрастните, на съседите, на новия приятел на майка им. Именно децата трябва да търпят глупостите на съучениците си, изолацията от тяхна страна, подигравките, надписите: "Син на педал" - и то до такава степен, че не искат да стъпят повече в училището.

Друга тема, която обаче срещаме само веднъж из книгите за деца и юноши, е тази за депортирането на хомосексуални по време на Втората Световна война, засегната в "Уча немски" на Denis Lachaud. Тази книга е единствена по рода си, може би защото и депортирането на хомосексуални от френска територия така и не бе признато официално от Френската държава и си остава една от темите на исканията на хомосексуалните организации във Франция. В творбата става дума за спомените на една група и по-точно за предаването на тези спомени. Проблемът е още по-сложен с включването на едно немско семейство - Бауер, в което синът е хомосексуален, а дядото е бил от SS в Дахау. Скъсването между двамата е представено по начин, по който се внушава, че сякаш помирение с миналото не е възможно. В същото време, главният герой, Ернст Вомел, заминава в търсене на корените си, на тези на дядо си, преко волята на баща си, изгнаник в Париж, отказващ да признае германския си произход. Този отказ, това мълчание е символично за скъсването в приемствеността, в предаването на спомените и родовата памет, и търсенето на Ернст ще се окаже един опит за възстановяване и сглобяване на тази памет, на преоткриване на немската самоличност. Става дума всъщност не за това да се обърне гръб на историята, на това, което е ставало, а тя да бъде приета, преодоляна, за да се изгради бъдещето. Това е смисълът на посещението на Ернст дори в лагера в Дахау. Всичко се върти около тази тема: приемането на собственото "аз", на своята самоличност, била тя културна или сексуална ... или и двете.

Преборване на нещастието и самоубийствата чрез диалог

В предговора към "Mort ou fif : la face cachee du suicide chez les jeunes garcons" ("Жив или 'обратен': скритото лице на самоубийствата при момчетата") René-Paul Leraton, координатор на Ligne Azur, подчертава мълчанието, което обгражда хомосексуалността при младите във Франция. За нея не се говори пряко нито в училищата, както и няма изследване за самоубийствата сред младите хомосексуални, за разлика например от англосаксонските страни и Канада. Това издание - проучване, проведено в Квебек от професора-изследовател Michel Dorais, - показва обаче, че рискът от опит за самоубийство сред хомосексуалните младежи е от 6 до 16 пъти по-голям от този сред останалите, поради утежняващите фактори, произтичащи от реалното или предполагаемото отхвърляне от обществото. Michel Dorais излага различни "начини за оцеляване", използвани от мадежите, често напразно, почти изхабени морално от бдителност, от изолация и заклеймяване. За щастие не всички младежи, които откриват, че имат хомосексуални предпочитания, се самоубиват; някои приемат защитно поведение, за да станат още по-силни - става дума за представата, че съществуват места, където човек може да се чувства защитен. Тя вдъхва кураж, а самото наличие на такива места, запазени за младите, е още по-важно, като се има предвид, че то позволява да се получи интегриране, което понякога е доста трудно. Впрочем, споделянето на преживявания и общите преживявания са желателни, за да помогнат на юношата да излезе от задънената улица и изолацията, още повече, че хомосексуалните младежи имат, разбира се, същата нужда, както всички други, от така важните приятелски и интимни връзки.

Та едно от решенията за преодоляване на нещастието и изолацията е в диалога. Това е идея, която се среща в няколко юношески книги. Например Люк, героят в "Брат", който успява да излезе от изолацията си благодарение на диалога, който провежда с брат си относно различността и смъртта - диалог, проведен задочно, чрез дневника на Мариус, умиращия брат. Подобен е случаят и с Александър в "Пеперуда върху кожата" от Virginie Lou, който успява да се противопостави на баща си, благодарение на помощта на Омар.

Gudule прибягва до този подход пък чрез персонажа на Виктор Новак - учителя, идеалния медиатор, винаги готов да дискутира, неуморно, да обяснява още и още...Той има отговор на всичко, но успява и да остане умерен в доводите си, съумявайки обаче и да се разгневи, когато е необходимо. Той обяснява на децата какво е любовта, представя им различията. На родителите напомня, че липсата на родителска обич е нещо по-лошо от самата родителска обич, че е в интерес на децата да живеят в атмосфера на доверие и обич с двамата си родители, че имат нужда и от двамата.

Елза, героинята от "Macaron Citron", макар и изцяло приела своята хомосексуалност, се оказва сама, както често се случва в подобен род ситуации. Роднини и приятели се отдръпват от нея и момичето се затваря в себе си до такава степен, че става раздразнителна и недостъпна, в плен на въпроси и съмнения, но пък убедена в това, че е неразбрана и отхвърлена. Именно в този момент посланието на автора променя всичко. Claire Mazard твърди, че ако се избегне реакцията на затваряне в себе си, а вместо нея се заложи на диалога, събитията ще се развият по-добре. И ето - Елза разговаря първо с майка си, която, при завръщането си, й засвидетелства своята любов; говори с приятелката си, която ревнуваше, виждайки я с друг; разговаря със Сара и си дава сметка, за щастие, че любовта й е споделена. Трябва да се говори, да не се позволява да се насаждат недомлъвки, да се промъкват двусмислици, само така отношенията ще се развиват добре; е, със сигурност, и това не действа винаги и безотказно - бащата на Елза, например, все така се чувства некомфортно от любовните връзки на дъщеря си, но трябва, разбира се, да оставяме на хората време да приемат на свой ред това, което не могат да разберат веднага.

Нека накрая запомним особеността на реалистичния съвременен роман за юноши да предлага по-скоро определен етап, отрязък, "замразен" момент от живота на тези младежи, в който те се сблъскват с атаките на реалността, понасят ударите й, без да разполагат със средства да ги преодолеят. Между романа на Virginie Lou и този на Claire Mazard, единият от които завършва щастливо, а другият - не, юношеството вече не е преходът към зрелостта, а си остава състояние. Няма развитие на персонажите в бъдещето. При положение, че романът не предлага една радостна перспектива, има за какво да се тревожим. Ето защо изглежда още по-важно да покажем една положителна визия за хомосексуалността, за да не се създават допълнителни утежняващи фактори, и да покажем накрая реалността, каквато е и трябва да бъде. Щастлива.

3.3. Свободата в света на книгите

Стана ясно, че съществуването на убежища и отправни точки е доста необходимо, за да може юношата да "направи пауза" в живота си и да общува. Такива "убежища" могат да бъдат както реални места, така и фиктивни, имагинерни, което предлагат всъщност книгите.

Собствено пространство

Книгата, според Michèle Petit, позволява читателят да си създаде едно собствено пространство, дори в контекст, в който сякаш не е оставена никаква възможност за разполагане със собствено, интимно кътче, пространство, в което юношата едновременно се вглъбява в себе си (четенето е индивидуално занимание) и се отваря към непознатото, едно лично и в същото време далечно пространство. Тогава книгата се превръща в медиатор между младия човек и света. Това пространство не се намира задължително в една-единствена книга, то по-скоро е резултат от сбора на образи, картини и фрагменти оттук-оттам, рисуващи мястото, което си е само наше притежание, и което си създаваме сами. Това би позволило да осъществим реални или метафорични пътешествия, така бихме могли да се считаме за независими, да добавим или възпроизведем момент от сюжета. Тази зона на спокойствието може да спомогне при преминаването през периоди на криза, които непрекъснато ни съпътстват, може да ни позволи да преоткрием чувството на увереност в себе си и собствените ни сили да управляваме живота си. Този малък свят, който си създаваме чрез книгите, може да се превърне в основен стимул и желание за действие, извор на енергия и т.н., така както детето, "видяло" Тарзан, ще отиде да се катери по дърветата.

Изграждане на субекта

Michèle Petit твърди, че четенето на книги позволява да облечем в думи нашите собствени тревоги, страховете, които ни изпълват и са толкова живи в периода на юношеството, както и да си дадем сметка, че (нека цитираме Norge) "за щастие не сме сами в самотата". При все това тя поставя под съмнение концепцията за идентифицирането:

"Понякога, разбира се, читателите говорят за героите и героините, които съпровождат по страниците. Но освен склонността към следване на примера на този или онзи персонаж, нещото, което ме фрапира, слушайки ги да разказват, е именно психическата дейност, мечтателността, мисловните процеси, съпътствали или последвали четенето. (...) Ако тази книга или онази фраза са се оказали от значение за читателя, то е защото му е позволила да се разпознае в нея, не толкова в смисъл на разпознаването на образа в огледало, колкото в чувството за легитимно право на свое място, на право да бъде такъв какъвто е. Или да стане това, което не е знаел, че е."

Т.е. четенето позволява да открием своя собствен опит. Чрез книгите читателят дава тяло, материя и обхват на неясните си желания, чувства и впечатления, визуализира ги и получава властта да се изправи срещу тях лице в лице. Според Michèle Petit всъщност текстът е този, който "прочита" читателя, а не обратното, текстът освобождава читателя от това, което е насъбрал и носи в себе си. Човек търси себе си в думите, в текста. Става въпрос за нас. Читателят прокрадва собствените си мечти, фантазии, преживявания в книгите. Всеки чете в една книга това, което съответства на собствените му грижи и тревоги, може да се каже в този смисъл, че съществуват толкова прочити, колкото читатели. "Думите на автора "обработват" читателя, провокират неговите собствени думи, допринасят той сам да стане един вид разказвач на това, което преживява. И понякога той успява да намери енергията, силата да се измъкне от рамките, в които е бил заключен, да се разграничи. Има един цял процес на символизация, който не може да се сведе само до идентификация, а е по-комплексен.", твърди антропологът. Да четеш за себе си, да се разпознаваш сред страниците на книгите, позволява да се опреш на една реалност, превърнала се в достатъчно материална, че да можеш да се изправиш срещу другия и да понесеш неговия преценящ поглед.

Към заключението >>

 

 

Клуб "Кибела", 2004