Клуб "Кибела" представя:

[ Съдържание ]  

Хомосексуалността в литературата за деца и юноши

Thomas Chaimbault
(превод със съкращения)

2. Хомосексуалните образи в детско-юношеската литература

Представите за хомосексуалността в ДЮЛ силно еволюираха през последните двадесет години, преминавайки от чистото и просто отричане до приемането, но не и възхвалата на тази любов, все пак представена днес като щастлива възможност.

Аз не открих сред творбите, издадени във Франция преди 80-те години, такива, които третират открито хомосексуалността. В класическата литература обаче, такива заглавия все пак съществуват. Поради принадлежността им към този вид литература, може би, те са се изучавали в клас или поне са били познати на учениците. Такива книги са "Garçons" ("Момчета") от Henri de Montherlant или "Amitiés Particulières" ("Особени приятелства") на Roger Peyrefitte - и двете разказващи за онези силни приятелства, които понякога се случват между момчета в училищните интернати и религиозни колежи. "Момчета" на Montherlant е една романизирана адаптация на известната му пиеса "La ville dont le prince est un enfant" ("Градът, чийто принц е дете"). Тук обаче трябва да признаем, че това едва ли е жанрът, към който най-напред ще се насочи един юноша, затова ние ще се концентрираме по-скоро върху литературата, адресирана непосредствено към него.

В ДЮЛ първите творби, които се ползваха с истински успех, бяха така наречените илюстрирани "серии", чиито кралица стана Enid Blyton със заглавия като "Le club des cinq ou le clan des sept" ("Клубът на петимата или кланът на седмината"), които впрочем в началото са илюстрирани от нейна приятелка... В тези книжки не само, че ставаме свидетели на близостта между някои момчета, но също така в "Клубът на петимата ..." можем да открием един персонаж на име Клод: момиче, което иска да изглежда като момче, и което с голяма лекота и безгрижност прекрачва доста стриктните закони за разделение на половете... Едно истинско "момиче, родено за момче". И всъщност, в тази книга се забелязват група от герои, които, дори и не хомосексуални, говорят достатъчно на младите хомосексуални читатели.

В колекцията от книжки "Safari-signe de piste" главните герои - скаути и само момчета, показват всички черти, присъщи на (и очаквани от) момчетата: сила, лоялност, интелигентност, смелост, упоритост. Става дума за една колекция с религиозен оттенък, т.е. от която априори можем да елиминираме без ни най-малко съмнение всякаква задна мисъл за хомоеротизъм, който обаче все пак присъства там. Всички тези момчета са обединени от едно здраво приятелство, основано на взаимно възхищение и на онова незнайно привличане, което обвързва хората завинаги. Също така, всички те отговарят на стриктни критерии за красота, подчертани от рисунките на Pierre Joubert в книгите: те са млади, красиви, стройни, повечето руси - всъщност, с почти арийска физика; до такава степен тези юноши са идеализирани, че дори изглеждат нереални.

2.1. Особени приятелства

Историите, посветени на приятелството, не са рядкост в детската литература. Понякога можем да срещнем разказ за силна интимна близост между две момчета, която впечатлява до такава степен, че се налага въпросът дали не става дума по-скоро за любов - неназована, понеже е неосъзната...

Това наблюдаваме например в "Un papillon dans la peau" ("Пеперуда в кожата") от Virginie Lou - именно този тип внезапно и разтърсващо приятелство, което се превръща в любов. Омар е завладян, дори в прекия смисъл на думата, от Александър. Той е напълно подчинен от красотата на момчето - толкова странно, непредвидимо и неразбираемо понякога.

"Лицето на Александър гледаше към облаците. Това е едно небесно дете, един ангел, същество дошло отдругаде. Той се усмихна."

Такъв е случаят и с Хенри и Бари - героите от "La danse du coucou" ("Танцът на кукувицата") на Aidan Chambers. Те се срещат, харесват се и са заедно. Макар и характерът на отношенията им да не се квалифицира никъде ясно, можем да си дадем сметка, че както героите на Virginie Lou, така и тези момчета са много близки, кълнат се в приятелство, дават си обет да си спомнят вечно един за друг. Те не са вече две отделни същества, а едно цяло, точно както всяка двойка.

"Ами това е. Ето ни. Всичко, което ви разказах, както и което премълчах, сме го изживяли заедно, споделихме го. Аз и Той. Аз-Той. Той-в-Мен, Аз-в-Него. Ние."

Тази любов, тези задълбочени приятелства, тези "особени" приятелства са от много важно естество за читателя, който дири герои, влюбени в представители на своя пол. Силата на тази любов в случая на последните две цитирани произведения е изключителна. Обаче прави впечатление, че винаги, сякаш съдбовно, историите завършват зле - като че ли необичайната любов трябва да бъде изкупена. Александър изчезва внезапно, бягайки от хомофобски настроения си баща, Бари умира в мотоциклетна катастрофа след спор с Хенри по повод на едно момиче. И тук логично идва въпросът: какво би станало с юношата, който си задава въпроси относно своята сексуална идентичност, който търси модели, база, опора, и който открива само персонажи, чиято любов завършва трагично?

2.2. Тъжни образи, образи "гей"

Представата за хомосексуалността се промени в значителна степен в публикациите от последните двадесет години, като имаме предвид обаче, че през този период горните съвсем не са многобройни, даже напротив.

Списанието "Ex aequo", което обръща внимание на присъствието на хомосексуалността в детско-юношеската литература в изследване за сексуалната ориентация в училищата, подчертава следното:

"При първи опит да се открият в ДЮЛ творби, открито говорещи за хомосексуалността, едва 6 книги могат да бъдат откроени. Това е едно нищо, като се има предвид, че само за 1997 има 6793 заглавия (нови или преиздадени)..."

Списанието подчертава плахостта и срамежливостта, белязана понякога от страх у издателите да засягат този проблем - тогава все още проблем-табу.

Днес публикациите на тази тема едва ли са много повече на брой, но поне се опитват да са по-малко двулични и да не оставят проблема встрани. Всъщност, образът на хомосексуалния персонаж доста се е променил - от ролята на болен от СПИН до един далеч по-развит и интересен образ. Лесбийството също не е пренебрегнато, както впрочем често се случва.

Хомосексуален = болен от СПИН

Не е тайна, че да се говори за хомосексуалността все още е трудно, затова може да се приеме, че акцентирането върху болестта СПИН - зло, което през 80-те години бе толкова разпространено сред хомосексуалната общност, но от което тя вече се измъква постепенно - е един от начините да се привлече вниманието върху проблемите на хомосексуалността.

"La nuit du concert" ("Нощта на концерта") от M.E. Kerr засяга тази тема чрез поразения от болестта брат на единия от главните персонажи. Той е сравнително добре физически, но се чувства осъден. Да бъдеш хомосексуален и отгоре на това серопозитивен, означава да бъдеш сам, изоставен от всички, включително от собственото семейство - бабата и дядото, които не искат повече да идват на Коледа, близките са под непрекъснато напрежение, обществото ги избягва: чистачката напуска, бащата на приятелката му й забранява да го посещава и тя дори го напуска за известно време, приятелите им не идват вече да го виждат. Остава му само семейството, ядрото, наистина най-близките, които макар и разделени в началото, обещават да се сплотят отново срещу всички.

" - (...) Мама и татко казаха, че е въпрос на няколко дни всички в Сийвил да научат новината. (...) Надявам се само да сме достатъчно сплотени и силни, за да посрещнем това, което ще се случи, когато то се случи, Рики - каза Пийт.
- Ще бъдем всички заедно, казах аз. Семейството е преди всичко."

Йонас, хомосексуалният персонаж от "Adieu Maxime" ("Сбогом, Максим") на Brigitte Smadja, се справя по-добре в трудната ситуация - в смисъл, че е представен като една необикновена и специална личност в очите на племенника си Максим. В същото време обаче, е отхвърлен от братята си. Виждаме Йонас като щастлив човек, който е способен винаги да даде нужния съвет, но и някак далечен...И когато Максим успява най-накрая да го (пре)открие, е прекалено късно. Той умира в болницата. Почти никой от семейството не отива на погребението. Йонас остава неприет докрай.

В "Tout contre Léo" ("Всичко срещу Лео") на Christophe Honoré малкият Марсел е решил, че не трябва да показва, че знае, че брат му е болен и ще умре. Трудно му е да говори за това дори със самия Лео, сякаш това би означавало болестта да стане действителност, понеже всъщност Лео никак не изглежда болен в очите на малкото си братче - никакви кафеви петна, никакви симптоми; малкият предпочита да мисли, че брат му е измислил всичко това, само за да го оставят на мира, също както би могъл да каже например, че заминава за Америка или че ще се жени. Марсел обича брат си и го иска само за себе си, смята, че той единствен може да го излекува: "това е нещо, дето лекарите не го знаят. Пълна тайна е, но ще подейства". Решението е да застане срещу Лео. Марсел не иска да повярва, че Лео ще умре; той се сърди на брат си, че иска да замине и да го изостави. Тъжен е. Колкото до Лео, той често има отсъстващ вид, уморява се бързо, налага се да бъде хоспитализиран. Той на практика много често не е действащото лице в романа, не е главният герой, но е централният такъв и присъствието му някак се чувства през цялото време, като глуха, вечна сянка...

Тези романи са преди всичко романи, посветени на СПИН, и след това на хомосексуалната тематика. Или по-точно, те показват различни реакции на хората, изправени срещу болестта.

"- Лео, педал ли беше?
- Може би. Не знам. Това не би променило нищо...дали от момче или от момиче, болестта все е дошла от някого, какво значение има от кого?
- Ами има... за отмъщението...
- Никога никой не отмъщава никому, малки ми Марсел, освен в книгите..."

Хомосексуалността е само един от начините да се прихване болестта, макар и изборът болният да е хомосексуален да не е съвсем случаен - това позволява едновременно с централната да се засяга и тази тема. Трудните обстоятелства засилват усещането за самота и мълчание около героите.

Такъв тип романи са необходими дотолкова, доколкото е важно децата да осъзнаят сравнително отрано сериозността на ситуацията, на болестта, но трябва да признаем, че посочените заглавия в никакъв случай не спомагат за рисуването на положителен образ на хомосексуалността, с изключение може би на "Adieu Maxime", където Йонас е представен като единственият истински ценен човек около Максим, като добавим и това, че не оцелява... Т.е. крайно време е да се потърсят други средства.

Благосклонният поглед

Би било невярно да твърдим, че няма ни една творба, представяща хомосексуалността в по-благоприятна светлина. В действителност има такива, които наред с трудностите, свързани с признанието и особено с приемането на хомосексуалността на някой герой, я представят с по-малко негативни краски и с повече оттенъци на надежда, с обещаващ изход - животът продължава и може да бъде изпълнен с радост.

По такъв начин завършва например романът на Elvire Murail "Escalier C" ("Вход "В") - щастливо, или поне многообещаващо за живота на хомосексуалната двойка в сградата, финал, който не изглежда много вероятен в началото. Главният герой - Форстър, който първо отрича своята хомосексуалност, накрая приема идеята, че се чувства добре с момчето, което живее над него. Осъзнава, че присъствието на другия, жестовете му, нежността, вниманието са му истински необходими и че му е все по-трудно да понася липсата му. Форстър напуска спиралата на недоверие, в която се е затворил сам, и се пренася у Колин. Крайно свидетелство за неговото "излекуване" е фактът, че Форстър представя Колин на баща си, дошъл да го навести. Една много силна и затрогваща сцена, която се превръща в изпитание за главния герой, както и в предизвикателство, отправено към баща му и света изобщо. Така Форстър постига мир със себе си, а романът завършва с цитат от "Магьосникът от Оз" на L. Franck Baum:

"-Въпреки всичко, каза Плашилото, аз ще поискам мозък вместо сърце, понеже един идиот не би знаел какво да прави със сърцето си, ако има единствено него.
-Аз пък ще избера сърцето, отговори Тенекиеният човек, защото мозъкът не може да те направи щастлив, а щастието е най-хубавото нещо на света."

В "Les letters de mon petit frère" ("Писмата от малкото ми братче") на Chris Donner Кристоф се явява като героят-спасител, който идва да оправи всичко в момент, когато ваканцията е на път да се превърне в провал. Всъщност, семейството решава да замине на ваканция, но по-голямото от децата, Кристоф, го няма, понеже е заминал на екскурзия из Италия със своя приятел Флориан. Тогава неприятностите започват да се редят една след друга и вместо ваканция, семейството по-скоро преживява една голгота. Когато накрая Кристоф се завръща със своя приятел на мотора си, също като принц на белия си кон, той успява да сплоти отново семейството, което е настроено враждебно към него. Въпреки че Флориан, приятелят на Кристоф, е наречен "порочен уличник", "чудовище" от майката, накрая все пак всичко се оправя, или поне така изглежда. Кристоф е представен като олицетворение на щастлива хомосексуалност, която среща препятствия само в предразсъдъците на семейството; но в момента, в който същите тези предразсъдъци се изправят срещу реалността, биват разбити на пух и прах. Главната заслуга за преодоляването на негативните реакции е най-вече на малкото братче на Кристоф - Матю, и на неговата невинност. За него Кристоф "има все пак правото да има такива приятели, каквито иска", освен това смята, че "ако човек няма право да целува приятелите си когато и където му се прииска, е по-добре моментално да отиде в затвора". През своя детски поглед, Матю не проумява гнева на родителите си - гняв, който неговата настоятелност и обич към брат му успяват да надвият.

"Macaron citron" от Claire Mazard разказва за любовта на две гимназистки - Колийн и Сара. Бавно и постепенно те откриват това ново чувство, ведно с въпросите и съмненията, които неминуемо го съпровождат. Ставаме свидетели на зараждането и свежестта на една юношеска любов с цялата й красота и простота. Със сигурност семейството, приятелите не разбират веднага силата на една такава любов: майката на Колийн плаче, баща й внезапно заминава на някакъв семинар и се завръща едва три дни по-късно, упорито избягвайки всякакви разговори. Ала именно диалогът е средството, което позволява да се оправят нещата. Точно диалогът събира двете момичета, пак той сдобрява Колийн с най-добрата й приятелка, подчертава обичта, която й дава семейството. Единствено момчето, което е влюбено в нея, не може да приеме, но неговата болка е разбираема. Ето един роман, който очакваме от дълго време. Той представя любовта между момичета като нещо нормално, естествено, като равностойна любов - толкова силна и истинска, като всяка друга. Заслугата му е още по-голяма като се има предвид факта, че женската хомосексуалност е по-малко застъпена и от мъжката.

Тук е моментът да добавим и приятната книжка "Je me marierai avec Anna" ("Ще се оженя за Ана") от Thierry Lenain, в която се разказва за твърдото намерение на едно момиченце да се ожени за своята най-добра приятелка Ана, за голямо смущение на родителите му, които напразно се опитват да му обяснят, че това не е възможно. Става дума за роман, предназначен за най-малките, който третира въпроса и с доза хумор. Не можем да не изпитаме симпатия към момиченцето, чието решение изглежда непоклатимо. Впрочем, родителите му в крайна сметка губят надежда да го вразумят. Те знаят, че то е прекалено малко, за да имат подобни решения някакво значение...

Истории с жени

Малко са историите, в които четем за любовта на две момичета едно към друго по примера на "Macaron citron" или на "Côte d'Azur" ("Лазурният бряг") от Cathy Bernheim. Хомосексуалността често изглежда чисто мъжки белег, сякаш лесбийството не съществува. Но все пак, в последния роман по-горе Елиет и Шарлот се научават как да се опознаят, откриват се, а също откриват цената на мълчанието.

"Елиет протяга ръка и гали с показалец опакото на моята длан. По мен пробягва електричество, от шията към петите. Тя се навежда към мен, поставя глава на рамото ми, въздиша. Нежната топлина на дъха й обгръща врата ми с шал от тръпки.
- Студено ли ти е?, пита Елиет.
- Не. Добре съм.
(...)
Срещах се с Елиет отново и отново докато щастието не придоби цвета на очите й, радостта - звъна на смеха й, а тъгата - вкуса на липсата й."

Любовта, която ги свързва, е изтъкана от мир и хармония, "една чиста, вълнуваща емоция", която се противопоставя на реалния живот, изпълнен със семейни проблеми и за едната, и за другата, с неприятности с родителите, с приятелите - най-вече за Шарлот, чиято най-добра приятелка Зупа изтърсва веднъж: "Не ме докосвай(...), отвращаваш ме. Мръсна лесбийка!". Но любовта се оказва по-силна. По-силна от неразбирането. По-силна от омразата.

В албума "Camélia et Capucine" от Adélia Turin принцеса Камелия не иска да се омъжи за принца от съседното кралство и скрива венчалния си пръстен в буркан с мед. Тя предпочита да прекарва цялото си време със своята приятелка - прекрасната вълшебница Капюсин. Кралят и кралицата претърсват целия замък, но не успяват да открият пръстена. Камелия и Капюсин могат да живеят заедно, щастливи.

Едно от проявленията на образа на жената изобщо е това на майка, затова неминуемо се обръщаме към него, когато засягаме въпроса за хомосексуалните родители. В романите "Je ne suis pas une fille à papa" ("Не съм момичето на татко") от Christophe Honoré или "Un Coeur grand comme ça" ("Едно голямо сърце") от Cordula Tollmien са представени семейства, в които родителите са две жени. Във втория Рут и Ан се срещат и се обикват въпреки двете деца и съпруга на Ан. Тя не е щастлива в брака си, а срещата с Рут я кара да разцъфне. Cordula Tollmien разкрива по следния начин промяната с Ан - първо описва възвърнатата радост, а след това и надменната й нужда да бъде наясно с живота си. Ан осъзнава, че не е щастлива, че има желание да прави куп неща, че обича дълбоко Рут. Тогава решава да постигне щастието си и въпреки че продължава да живее с децата и съпруга си, тя е с Рут...

Тези творби - по-щастливи, показващи, че хомосексуалната любов не завършва задължително в задънена улица - не са никак по-малко реалистични, в смисъл, че героите им изживяват понякога трудни моменти и преминават през моменти на самота, срам, дори на беда. Присъщо на детско-юношеската литература е да предлага решения, да внушава надежда. Тя също така засяга различни аспекти на хомосексуалността, която, както знаем, няма само едно лице...

2.3. Лицата на хомосексуалността

В детско-юношеската литература тийнейджърите могат да открият различни примери за "справяне" с различията, които предизвиква хомосексуалната ориентация - от детето, което действително не знае как да реагира, до този, който живее пълноценно с нея, макар и последният случай да е все още рядко явление. С появата на една нова реалност - хомосексуални родители - в книгите започва повече да се говори за хомосексуалността с цел да се обясни този нов тип семейства, включително и на най-малките читатели. Този напредък сякаш намира израз в "банализирането" на гей-ориентацията чрез включването на второстепенни образи, чиято хомосексуалност е ненатрапчива, в смисъл че не оказва влияние на основния сюжет.

Аз хомосексуален/-ална ли съм?

Хомосексуалната ориентация на един герой, особено ако става дума за главния персонаж, невинаги е очевидна и абсолютна, още повече като се има предвид, че сексуалността при юношите още не е напълно установена, формирана. Т.е., може например да става дума просто за едно откритие, за преходно желание като това на Ролф Бауер, у когото Ернст Вомел, главният персонаж в "J'apprends l'Allemand" ("Уча немски") на Denis Lachaud, прекарва няколко дни. Докато са заедно те имат сексуални отношения, или да ги наречем игри, но много скоро след това Ролф си намира приятелка.

Въпроса за потенциалната хомосексуалност откриваме и в "Les carnets de Lily B." ("Дневникът на Лили Б."), където е показано как се гради самоличността на една жена преко стереотипите за това кое е "мъжко" и кое "женско". Героинята осъзнава комплексността на своята същност, което й позволява да се "освободи от мнението на другите за себе си". Отърсила се от влиянието на митовете за любовта и за дихотомната релация мъж-жена, девойката се опитва да бъде пълноценна, завършена личност. И Лили се пита "без да се страхува от загубата на своята женствена същност, нито от това да бъде отхвърлена от обществото": "А може би "мъжът на живота ми" е жена?"

Същата "латентна" хомосексуалност личи и в творбите "Valérie et Chloé" ("Валери и Клое") от Deborah Hautzig, "Premier amour et autres désastres" ("Първа любов и други бедствия") от F.Pascal или "Pour toujours" ("Завинаги") от Judith Blume. В първата Валери и Клое се срещат в един от онези шикозни колежи на Ню Йорк, в които учащите (пансионери) трябва да носят униформа, ходят на скучни балове и прекарват коледните си ваканции в Гърция. Момичетата си допадат дотолкова, че са постоянно заедно, често си гостуват и неусетно Валери започва да изпитва чувства към Клое, без да има представа дали те са взаимни. Успоредно с това обаче, тя е привлечена и от някои момчета. Но Клое е тази, която обитава сънищата й, гали нежно косите й... Докато веднъж майката на Клое ги заварва в чувствена прегръдка през нощта, след като Клое е сънувала кошмар. Тогава Валери побягва. Но скоро те признават една пред друга чувствата си: Клое обича силно приятелката си, но не очаква нищо да излезе от това. И дума не може да става за нещо повече, въпреки силата на чувствата, които ги свързват:

"Вал, не разбираш ли? Няма значение какво мисли майка ми. Ти си най-добрата ми приятелка. Когато реша да си легна с някой мъж, ще е истинско щастие да съм толкова луда по него, колкото съм по теб сега. Няма от какво да се защитавам! Нищо не може да промени чувствата ми към теб!"

Всъщност в крайна сметка момичетата осъзнават, че нищо не ги задължава да влизат в някакъв калъп, в рамки, че не трябва да се притесняват от другите, нито от това, което те си мислят. Единственото, което има значение, е силата, която ги свързва. Дори и това да е любов, макар да не става дума за нея. Те се чувстват добре заедно, щастливи са и това е наистина най-важното.

Други книги са посветени на това как главният герой осъзнава своята хомосексуална ориентация - например в "Secret" ("Тайна") от Anita van Belle или най-вече в "Frère" ("Брат"), чудесният роман на Ted van Lieshout, в който се описва по какъв начин, бавно, Люк приема своята хомосексуалност. Всъщност в началото Люк я отрича и се чувства доста зле за разлика от брат си, Мариус - също хомосексуален, който се справя далеч по-добре с това. Но Мариус има други проблеми, той бива покосен от смъртоносна болест, разяждаща нервната му система. От своя страна, Люк доста рано си дава сметка за това, че е различен. Или по-точно неговите съученици стават причина да го осъзнае, подигравайки му се и карайки го да понася всякакви щуротии. Той твърди: "мислех, че просто съм едно по-особено момче и другите момчета ми завиждаха, защото самите те бяха съвсем обикновени". Добра формулировка. Но той страда от това. Решението, което намира, е да се затвори в нещо като кула от слонова кост, където царува нещастието му. Люк се изолира, не общува с никого. "Нали затова ми се подиграваха? Наложи се да скрия тайната още по-дълбоко и да се правя на нормален". Вкъщи Люк не излиза от стаята си. Обича да седи на места физически и символично недостъпни. "Люк отиде да живее по дърветата и покривите, зад затворени врати. Навсякъде, където не можех да го достигна. Ние все така си бяхме братлета, но вече не истински", пише Мариус в дневника си. Всъщност Люк не е щастлив, той си задава множество въпроси, постоянно изпитва съмнения, опитва се да си представи предполагаемото нещастие на родителите си, затваря всеки изход, преди дори още той да се е заформил. Но прочитането на дневника на Мариус, където той говори за своята собствена хомосексуалност и за отчаянието пред агонията си, както и разговорът със самия Мариус, вдъхват сили на по-големия брат и той решава да напусне тази асоциална спирала и дори накрая на романа, да признае пред майка си своята хомосексуалност. Това разкритие пред друг е знак за огромния напредък, който се е случил вътре в него.

Многобройни са тези романи, сред подбраните от нас, които подчертават мъката и терзанията, свързани с осъзнаването на своята хомосексуалност. Но по примера на Люк, героите успяват да се справят и се научават да приемат себе си. Така и Шарлот споделя съмненията си пред Елиет в края на "Côte d'Azur" ("Лазурният бряг"), а тя избухва в смях.

"В следващия момент, тя възвърна сериозния си вид:
- Какво си мислиш? Не сме поели по лесен път. Ако се депресираш при най-малкия проблем, не мисля, че ще излезе нещо."

И накрая трябва да подчертаем, че някои произведения представят образи, които не са задължително и само хомосексуални, а биват определяни като такива "на ръба". Например бащата на Тък в "Des Dragons à Manhattan" ("Дракони в Манхатън") е транссексуален, докато чичото на Зази от "Zazie dans le métro" ("Зази в метрото") е травестит и работи в кабаре.

Хомосексуални родители

Все повече книги засягат тази тема. Например в "L'heure des parents" ("Часът на родителите") Christian Bruel решава да опише различните видове родители, които съществуват. Тези на малката Камил се превръщат последователно в изследователи, антиглобалисти, тайни агенти...те са ту двама мъже, ту две жени, сам родител или цяла банда...уж са през цялото време същите, а пък се сменят например за ваканцията. Всъщност в наши дни стана много важно да се обясни на най-малките тази "множественост" на родителите.

В "Marius" ("Мариус") пък се говори повече за мъжката хомосексуалност, тъй като родителите на момчето са се разделили и "сега мама си има приятел, татко - също". В тази творба става дума за любовта и за толерантността. В началото другите не вярват на Мариус, когато казва, че баща му е гей. Момчето обаче твърди също така, че харесва "жената-пират", "която е най-хубавата и най-силната жена на света", с което показва, че хомосексуалността не е "заразна" и не е задължително той да стане като баща си. Детският му поглед е другото, което обезоръжава страховете и предразсъдъците на възрастните, понеже в него личи, че момчето не вижда нищо ненормално в това баща му да е с друг мъж. Мариус говори за това толкова естествено - по начина, по който казва например, че майка му прави най-хубавите пържени картофки на света.

Същата любов, към две майки този път, можем да открием в "Je ne suis pas une fille à papa" ("Не съм момичето на татко") от Christophe Honoré. Още от първото изречение научаваме, че Люси има две майки, макар тя да знае, че само една от тях е истинската, биологичната. Детето е вече на седем години и майките решават да му разкрият истината - нещо, което Люси отхвърля категорично. Дори започва да се преструва, че в училище й се подиграват заради това. При това положение, страхувайки се, че техният съвместен живот като двойка би навредил на детето, Соланж и Делфин решават да се разделят. Доброто на Люси е поставено на преден план, за сметка на любовта на жените. Момичето обаче осъзнава грешката си и ще направи всичко възможно да събере своите две майки отново, с помощта на приятеля си Силвен: "Обичам две майки, които се обичат, и това е мисъл, която ме кара да плача. Толкова съм щастлива".

В "Дракони в Манхатън", новелата на Francesca Lia Block, едно малко момче се подиграва на Тък задето тя има две майки, а няма баща. Това кара момичето да замине за родните си места в търсене на баща си: "Знаех, че си имам баща. Исках да го открия, (...) Той вероятно носи костюм и работи в офис като другите бащи(...), сигурно се бръсне сутрин, а следобяд брадичката му вече започва да боцка". Тък в крайна сметка ще открие истинската самоличност на баща си, Ървинг Роуз, той е просто Изи, другата й майка. Става дума за транссексуален индивид - мъж, който е станал жена. Наблюдаваме една сериозна воля за разграничаване от поставящото норми общество: "мъжката" или "женската" самоличност не се получава (придобива), а бива представена като социална конструкция. Тък със сигурност е изненадана доста, но почти веднага приема този избор, защото обича родителите си.

"Обичам ви и двете, казах. Дори и да предпочитам да приличахте на нормални родители. (...) Обичам ви всички. Анастасия, Изи, Ървинг също. Обичам ви всички."

Понякога обаче натискът отвън, от другите, се оказва доста силен и е трудно да се понесе, особено когато идва от някой близък, от семейството или приятел. Gudule се опитва да го опише в "Le bouc émissaire" ("Черната овца"). Враждебността идва от втория баща, новия приятел на майката, който не приема факта, че децата предпочитат да живеят с истинския си баща и неговия приятел. Дори се подлага на съмнение способността на хомосексуалната двойка да възпитава децата. Вторият баща е този, който пръв оспорва законността на съжителството на двойката, както и правото им да упражняват родителската възпитателна функция. Впоследствие, предвид размерите, които делото придобива, той е подкрепен от други родители и някои учители. Всичко се развива до такава степен, че двете деца стават мишена на подигравки и нападки в училище и те не искат повече да ходят там. Налага се учителят им да вложи цялата си дипломатичност и спокойствие, за да оправи положението - търпеливо да обясни на другите деца какво става, за да им покаже, че реакциите им са прекалено агресивни, дори лоши; да поговори с възрастните и да им внуши, че вместо да съдят е по-добре да помислят всички заедно преди всичко за доброто на децата. Той подчертава, че и едните, и другите се опират на предразсъдъци, без наистина да разбират за какво става дума и дори без да се опитват да разберат. Виктор Новак се явява като един идеален медиатор, който има отговор на всичко или на почти всичко, и комуто не пречи, макар и с различна сексуална ориентация от тази на необичайните родители, да се опитва да разбира тяхната и да я приема:

" - (...) Какво лошо сме направили, какво престъпление? Ние живеем, работим, страдаме, обичаме както всеки друг гражданин... Тогава защо е тази омраза, която ни преследва, която петни близките ни, която подозира всяко наше действие?Можете ли да ми кажете, г-н Новак?
- Страхът, Давид...страхът от другото, от различното е този, който ни разяжда откакто свят светува".

Темата за хомосексуалните родители присъства и в две други произведения: в "On m'a oublié" ("Забравиха ме") на Guillaume Le Touze, където Гийом трябва да прекара няколко дни у чичо си Патрик, понеже на родителите му се налага да отсъстват, и в "Oh boy!" от Marie-Aude Murail, където Бартелеми приютява тримата си племенници, останали сираци. И в двете книги Патрик и Барт са представени като хора, които не са свикнали да се занимават с деца; езикът и маниерите им са малко особени, обичат да готвят, имат утвърдени вкусове и ценности, но недостатъчен опит във възпитанието и гафовете се трупат един след друг. Така например, Патрик забравя да отиде да прибере Гийом от училище, поради което на детето се случват разни странни приключения, докато Барт пък е напълно стресиран от идеята да се грижи за трите хлапета и изобщо не знае какво да ги прави при пристигането им, освен да им даде кутия с моливи, за да рисуват. Факт е, че и Патрик, и Барт успяват да се привържат към децата, но в крайна сметка те не остават при тях. Гийом разбира се се връща при родителите си, които отново могат да се грижат за него. Колкото до историята в "Oh boy!", от трите деца, които Бартелеми трябваше да гледа, двете по-малки са настанени при заварената му сестра, а при него остава само най-големият, Симеон.

Хомосексуалността като тривиалност

В много книги хомосексуалността присъства като периферна, нецентрална тема - като елемент от историята, който не е от особена важност. Т.е. тя бива банализирана.

Така е например в "L'amour en chaussettes" ("Любов по чорапи") от Gudule, където става дума за първите любовни трепети и за първата сексуална връзка. Героинята е влюбена (или вярва, че е влюбена) в своя учител по пластични изкуства, който умее толкова добре да раздвижва своите лекции, и който толкова я впечатлява в деня, в който показва на класа как се ползва презерватив (тук можем да направим връзка с важността на превенцията при хомосексуалните общности, сериозно засегнати от СПИН). Тя започва да го преследва, без да обръща внимание на момчетата в класа, докато не открива, че нейният идол всъщност живее с друг мъж, и не осъзнава, че поради това няма никакъв шанс да бъде с него. Влюбването в преподавател не е необичайно или рядко явление, но за да се внуши невъзможността на една такава връзка, не е задължително учителят да бъде представен като гей. Gudule обаче прави този избор, за да подсили действието, това внася ефект на изненада в сюжета и привлича интереса на читателя, но честно казано, с това интригата не се задълбочава. В смисъл, че хомосексуалността на персонажа не е абсолютно необходима. Нещо повече, тя бързо бива забравена с насочването на вниманието към новите любовни преживявания на героинята, която, убедена вече в илюзорността на чувствата си към учителя, открива край себе си едно момче - далеч по-достъпно и не по-малко очарователно.

В "Comme le font les garçons" ("Както правят момчетата") от Marie-Sophie Vermot, Малка, която току-що е настанена в едно приемно семейство, се влюбва в нежно и мило момче, почти идеално за нейните представи. Момичето работи в областта на винарството заедно с други деца - Келвин и Елоа. Със сигурност в началото не е лесно, но работата й позволява да намира време да мечтае и да се опитва да разбере по-добре света, който я заобикаля, както и промените, които бавно настъпват в нея. Келвин пък обича да чете или да скицира дрехи - именно този творчески дух, който другите не притежават, го отличава толкова много от тях и го прави така привлекателен. В негово присъствие Малка се чувства несръчна, недодялана. Тя е влюбена. Келвин й прилича на ангел, особено в сравнение с дебелия и груб Елоа. Но за нейно нещастие, Келвин обича Елоа. Той й го признава един ден, когато са сами на плажа, като пред изповедник, докато тя е в очакване на нещо доста различно. Така Келвин се превръща в поредната катастрофа в живота на Малка. Нищо вече не върви както трябва за нея, проблемите сякаш й се лепят непрекъснато. Юношеството се оказва един труден период за момичето, но то въпреки това успява да го преодолее, благодарение най-вече на книгите.

 Вече цитирахме някои заглавия, в които хомосексуалността на героите е неопределяща за интригата в сюжета. От това е белязан образът на Йонас в "Adieu Maxime" на Brigitte Smadja - ние го срещаме само няколко пъти в романа, откъслечно, като фар, който осветява отдалеч живота на Максим и промените, които настъпват в него. Също така, ако Патрик, чичото на Гийом от "On m'a oublié" ("Забравиха ме") от Guillaume Le Touze, не беше хомосексуален, това едва ли би му попречило да забрави малкия си племенник да го чака пред училището. Впрочем, нито Максим, нито Гийом се обиждат от това.

Подобен е случаят и на Варда в "Le voyage clandestin" ("Нелегално пътуване") от Loic Barrière. Романът разказва за неволите в Париж на Адел, млад алжирец, който е избягал от бедността в родната си страна. Той пребивава нелегално във Франция и бива арестуван по време на паспортен контрол. В затвора среща Варда. Маджид, както е истинското му име, или още "мароканката", както го прекръстват съкилийниците му, се явява като архиетип на хомосексуалния персонаж: той е със специфични, женствени маниери, има фини черти и дълги коси и пее прекрасно - задължителният артистичен елемент. Изниква въпросът: защо е включен в книгата този герой, който освен това остава в нея само за няколко глави? Какво допринася за историята(сюжета) неговото присъствие? Конкретно в този случай, Варда придава допълнителен нюанс на мизерната картина на живота на нелегалните емигранти. Навярно е бил арестуван докато е проституирал на улицата. Това обяснява и единствения начин, който Варда търси, за да покаже на Адел, че го обича - физически контакт. Последният го отблъсква грубо, а Варда се затваря още повече в себе си и изчезва от сцената. Епизодът е сравнително кратък.

В един общ вид, хомосексуалните персонажи в детско-юношеската литература не са представени като отблъскващи. Сигурното е, че те са най-вече чувствителни момчета или храбри момичета, но не присъстват нито "швестерки", нито "буч" ("butch"). Срещнах феминизирани герои само в "Le voyage clandestin" ("Нелегално пътуване") и във "Vue sur crime" ("На местопрестъплението") от Sarah Cohen-Scali, където един инспектор, който действително е гей, се държи подчертано женствено, за да приспи недоверието на един арестуван. Докато пък истинските "мъжкарани" просто липсват в досегашните произведения.

Това е резултат от желанието за запознаване на читателите с хомосексуалността, за приемането й като нещо обикновено, от стремежа да се покаже, че хомосексуалните са хора, които се отличават само по сексуалната си ориентация, така както някои имат зелени очи или тъмна кожа. Очевидно добронамерено желание, съпътствано обаче и от риска да се заклеймят още повече тези хора, набиващи се на очи с тяхното поведение.

Хомосексуалността на тези второстепенни персонажи е само допълнителен елемент, "подправка" към историята, тя не е задължително необходима. Но затова именно е важна, защото все пак присъства, т.е. е възприемана като белег на обществото, като факт, който съществува такъв какъвто е, като друга алтернатива. Затова и не се акцентира повече върху нея, просто я има. Това "банализиране"(популяризиране) е значимо, понеже се явява като сериозен етап в областта на общественото приемане на хомосексуалността. В действителност, още не сме достигнали до този най-висш в известен смисъл етап, и за да виждаме героите по-горе такива, каквито са искали да ни ги представят авторите им, си има конкретна причина: по този начин тези персонажи се отличават. Те са песъчинката, "изненадата", която съблазнява толкова много читателите, ако мога да се позова на думите на Jean Perrot в "Jeux et enjeux du livre d'enfance et de jeunesse au XXe siècle (1929-2000)". Нещо повече, именно чрез техните образи се внушават положителни ценности като доброта и нежност, внимание, макар и действителността да налага асоциирането им с отрицателно отношение, трудности, произлизащи най-вече от отхвърлянето им от обществото. Именно върху този аспект може да се работи повече - борбата със самия себе си и с другите, като символ на трудностите в живота.

Към трета част >>

 

 

Клуб "Кибела", 2004