Клуб "Кибела" представя:

 [ Съдържание ]

История на хомофобията

Риктор Нортън

5. Средновековните основи на днешните закони

Оригинал на английски / The original version in English
Превод от английски: Д. А. Видев

Въпреки че Средновековието, простиращо се от около дванадесети до петнадесети век, е една значима за настоящото изследване епоха, обширното цитиране на съдебни процеси и закони от това време пo-скоро би събрало свидетелства за хомофобия, отколкото би ни дало възможност да вникнем в причините за нея. През целия този период антихомосексуалните възгледи и стереотипи са се променяли само дотолкова, доколкото са ставали все по-сурови и са били използвани все по-често за укрепване на позициите на определени социални институции като папството и държавното управление. Истинската причина за преследването на тамплиерите – най-мощният кръстоносен орден за времето си – произхождала от политическа и икономическа враждебност, алчност и завист. В тяхно лице църквата и държавата разбили истинска заплаха за своята власт, конфискували огромното им богатство и по този начин дали урок, който всял ужас в сърцата на много по-маломощни потенциални врагове. Несъмнената власт на църквата и държавата била затвърдена.

Тъй като средновековният аскетизъм на практика се характеризирал с пълно отричане от секса, съблюдавано до фанатизъм, обвиненията в ерес и държавна измяна били неизбежно съпътствани от обвинения в сексуални отклонения. Известни писатели, като например Данте, използвали същата техника, за да атакуват своите врагове. Смущаващ е фактът, че определени мъже са осъдени като содомити в неговия "Ад", песен XV, само защото това е била удобна тактика за оклеветяване. Повечето от тези литератори и духовници, пратени в седмия кръг на ада, били политически опоненти на Данте, а някои от тях, като Гуерра, Рустикучи, Алдробанди, Латина и може би Борсиере, били гвелфи (поддръжници на папата), т.е. от хората, отговорни за прогонването на Данте от Флоренция.

Не бива да пренебрегваме и ролята, която хомофобията е играла при осъждането на интелектуалното разколничество и религиозната ерес. Д. Стенли-Джоунс прави интересно изказване, според което паралелно с битката за въвеждане на Аристотел в Парижкия Университет през тринадесети век се е водела скрита битка срещу хомосексуалността. В крайна сметка Аристотел бил приет като по-малкото зло в сравнение с неоплатоновия идеализъм и неговата връзка с Платоновата хомосексуалност. Аргументите на Д. Стенли-Джоунс са пресилени и не представляват сигурни доказателства, но онези от нас, които някога са работили в академична среда, знаят колко успешно може да бъде опетнена репутацията на един преподавател само от пускането на слух за хомосексуалност, дори той никъде да не бъде официално отбелязан в писмена форма. Във всеки случай, от по-късни дати знаем със сигурност, че интелектуални еретици, като например авероистите, са били обвинявани в сексуални пороци и осъждани в Парижкия Университет. Последният също така е изиграл главна роля в процеса срещу Жана Д'Арк за ерес, като основното обвинение срещу нея било, че се обличала в мъжки дрехи.

Най-известният професор в Парижкия Университет през тринадесети век бил несъмнено св. Тома Аквински, който в своята "Сума на теологията" положил рационални основи на антихомосексуалните предразсъдъци, определяйки греха срещу природата (peccata contra naturam) като най-големия грях на похотливост, базиран по-специално на удоволствието, отколкото на възпроизвеждането. Той заявил, че "здравият разум" винаги ще смята размножаването за цел на половото сношение, а философското му осъждане на хомосексуалността се превърнало в прецедента на всички теологически и интелектуални дискусии по този въпрос. Неговите възгледи са в основата на повечето съвременни антихомосексуални виждания на англиканската и римокатолическата църкви.

За да могат църквата и държавата да поддържат контрол върху населението, което те смятали за непорядъчно, на средновековните хора било все по-стриктно забранявано да се отклоняват от правия път в каквото и да било. Религиозното, политическото и интелектуалното правоверие били здраво укрепвани чрез жестоко налагане на сексуалното такова. В същото време светските закони почти изцяло отстъпвали пред църковните, чиито санкции били по-сурови от всякога.

Така например в Бове, Франция, содомитите били изгаряни, а тяхната собственост – конфискувана; в Турен-Анжу – също, като вещите им били предавани на местния барон. В Италия през 1233 г., в такива градове като Перуджа, Болоня и Анкона, били създадени мирянски братства, натоварени със задачата да пазят религиозния и сексуалния конформизъм, като специално внимание било обръщано на содомията. В Перуджа по закон били избирани 40 мъже (по осем от всяка от петте части на града), които разследвали и осъждали содомитите. В Асколи Пичено на всички, които предавали содомитите, било давано парично възнаграждение, а в Пиза хората, които укривали или подслонявали такива, били глобявани 100 лири. В Болоня ако някой обитавал сграда, в която била практикувана содомия, можел да бъде изгорен с нея, а в Сиена содомит, който не бил в състояние да си плати глобата от 300 лири за първо провинение, бил провесван за гениталиите.

През XIV и XV век във Флоренция, където содомията била до такава степен разпространена сред мъжете, че германците кръстили педерастите Florenzer, а немската дума за содомия станала florenzen, законите били доста прецизни, а именно: педерастите били кастрирани; момчетата под 14 г. – бити, карани голи през града и глобявани 50 лири; младежите между 14 и 18 г. - глобявани 100 лири; къщите или местата, където бил извършван актът, били опустошавани, а мъжете, хващани при подозрителни обстоятелства - смятани за виновни. Освен това, можело да се използва мъчение за изтръгване на признание, а доказването на вината завършвало с изгаряне на клада. Не на последно място главните служебни лица на града имали право да разследват, наказват и измъчват всички заподозрени по всякакъв начин, който сметнат за удобен, както и да ги прогонват от града и да им забраняват достъп до него. Дори песни за содомия били наказвани с глоба от 100 лири. Предвид всичко това, не би било голямо преувеличение, ако тази кампания се нарече изтребване на содомитите, въпреки че към края на XV век наказанията постепенно били смекчени и само глоба често била достатъчна за онези пазители на закона, за които парите били по-важни от морала.

Преследването на хомосексуални било един от инструментите в репертоара от репресивни мерки, чрез които Инквизицията укрепила позициите на църквата и допринесла за централизирането на папството. Съвременните защитници на християнството, които изтъкват, че църковното право е наблягало на наказанията срещу хомосексуални сред духовниците, обикновено пренебрегват факта, че законовите братства и ордените на просещите монаси са имали указания да търсят и наказват хомосексуални във всички области на общината. Освен това фактът, че църковните власти са предавали еретиците, вещиците и содомитите на гражданските власти да ги екзекутират или наказват, не е бил нищо друго освен набожно лицемерие. В крайна сметка разпространените от Инквизицията цивилни братства, заедно с ордените на просещите монаси, довели до сексуално потискане в по-голямата част от Северна Европа, както и в Италия. В същото време светските закони се оправдавали, позовавайки се на църковните отци, Светото писание и папските декрети. Изгарянето на клада и опустошаването на местата, в които била извършвана содомия, били непосредствено вдъхновени от християнската интерпретация на историята за Содом и Гомор, а суровостта на антихомосексуалните светски закони била юдео-християнско наследство.

Възможно е конкретизирането на хомосексуалните престъпления и наказания да се дължи на бързата политическа демократизация на Италия, на отслабналата власт на олигархията и на етиката на дребната буржоазия, въпреки че в основата на този морал отново стои омразата на църквата и страхът й от плътски удоволствия.

Системата от покаяния на църквата имала опустошителен ефект върху законите на Англия (и съответно върху тези на Америка). През 960 г. св. Дънстан, архиепископ на Кентърбъри, започнал морална реформа на църквата и обществото. Под негово влияние свещеническите закони се превърнали в ядрото на гражданските и по този начин "покаянията" започнали да се налагат като "присъди" в съдилищата. През единадесети век било разпространено вярването, че дворът на Уилям Руфъс и сина му Робърт, дюк на Нормандия, е изобилствал с хомосексуалност; ето защо наследникът крал Хенри I се заел да го прочисти. На един съвет в Лондон той изложил нови наказания за "онези, които вършат срамния грях на содомия и особено за ония, които по своя собствена воля изпитват удоволствие от него". Те предвиждали хомосексуалните духовници да бъдат изгонвани от ордените им, а обикновените хомосексуални – лишавани от гражданските им права. Заповедите на Хенри I били смекчени от архиепископ Анселм (по-късно обявен за светец), който вероятно е бил хомосексуален, поне потиснат такъв, съдейки по любовните му писма до няколко млади мъже. Той накарал духовниците да проявяват благоразумие: "Не трябва да се забравя, че този грях се е разпространил до такава степен, че едва ли някой се изчервява от него и че мнозина са му се поддали без да подозират за неговата сериозност".

Първото значимо свидетелство за граждански закони срещу хомосексуалността в Англия датира от 1376 г., когато Божият парламент безуспешно отправил петиция към крал Едуард III с искане да пропъди всички "ломбардски агенти", защото били лихвари, както и други чужди занаятчии и търговци, особено "евреи и сарацини". Последните били обвинени в това, че въвели "твърде ужасното зло, което няма да бъде назовано", и за което се вярвало, че ще унищожи кралството. Едва през 1533 г., обаче, бил гласуван закон срещу хомосексуалните, който (25 Хенри 8, глава 6) обявил аналния секс за углавно престъпление, наказуемо със смърт чрез обесване. Той бил прокаран през парламента от Томас Кромуел в усилие да подкрепи плановете на Хенри VIII за намаляване на юрисдикцията на свещеническите съдилища като първа стъпка към лишаването им от правото да гледат определени нарушения, което от своя страна било продължение на политиката му на заграбване на собствеността на църквата. Така аналният секс бил обявен за углавно престъпление, за което неподсъдността на духовенството от гражданските съдилища вече не била в сила. С други думи било отнето правото на хомосексуалните от светите ордени да бъдат съдени в свещеническите съдилища, в резултат на което кралството започнало да отнема собствеността им в своя полза. Законът бил приет отново през 1536 г., 1539 г. и 1541 г. при управлението на Хенри VIII. По време на първия парламент на Едуард VI той бил отменен заедно с всички нови престъпления, формулирани от Хенри VIII, но отново влязъл в сила през 1548 г. с някои поправки, а именно: собствеността на осъдения вече не ставала притежание на кралството; срокът на обвиненията се ограничавал до 6 месеца от момента на извършването на предполагаемия акт; човек, който би бил облагодетелстван от смъртта на обвиняемия, не можел да дава доказателства срещу него. Когато през 1553 г. Мери I наследила трона, законът за аналния секс, заедно с много други, бил отново анулиран, като по този начин юрисдикцията на свещеническите съдилища била възстановена. През 1563 г. той бил върнат от кралица Елизабет I в суровия си вид от 1533 г., а не с поправките от 1548 г., защото според предисловието му от неговата отмяна през 1553 г. "най-различни злонамерени лица имаха и продължават да имат огромната наглост да вършат определеното за най-ужасно и омразно Зло, наречено по-горе Анален секс, което никак не се нрави на Всевишния". Историческите сведения не разкриват подобна прекомерна "наглост" през годините от 1553-та до 1563-та, а единственото обстоятелство, довело до тази остра реакция от страна на министрите на кралица Елизабет I, вероятно е било желанието й да се качи на трона като пряка наследница на Хенри VIII: отличаваща се винаги с политическа проницателност, тя естествено върнала законите на баща си, а не на монарсите, управлявали непосредствено преди нея.

Гей мъже се самоубиват след като са арестувани през 1707  г.

Непосредственият ефект от Закона за аналния секс от 1533 г. не е известен. Последният е бил записан в книгите главно като символ на превъзходството на светските съдилища над свещеническите. Така или иначе през шестнадесети и седемнадесети век съдебните преследвания на хомосексуални в Англия са били рядко явление и доколкото човек може да открие, хомосексуалните деяния не са били ожесточено преследвани от съда до второто и третото десетилетие на осемнадесети век. Първият писмено регистриран случай на законни действия е от 1541 г. (една от годините, през които законът е бил прегласуван), когато Никълъс Удал, директор на колежа Итън, бил обвинен в правене на анален секс, но поради дърпането на конци из високите постове на властта, той бил освободен след по-малко от година. През 1570 г. Джон Суон и Джон Листър, ковачи и прислужници на същия директор, с когото живеели, били обвинени в содомия по взаимно съгласие в Единбург, а през 1580 г. Матю Хийтън, духовник в Ист-Гринстед, бил уличен на съсекските съдебни заседания в афера с момче на територията на неговата енория. До 1660 г. са регистрирани по-малко от 12 съдебни обвинения, макар че това може да се дължи на неадекватно проучване по въпроса и оскъдност на запазените правни архиви.

Присъдите и наказанията в други страни изглежда са били по-чести и по-сурови. Когато Уилям Литгоу посетил Малта през 1616 г., той "видял как испански войник и малтийско момче били изгорени заради публична содомия" и до края на следващия ден повече от сто млади мъже избягали в Сицилия от страх да не ги сполети подобна участ. В Женева е имало чести съдебни обвинения в содомия през периода от 1560 г. до 1610 г., свързани с пикове на религиозно възраждане и най-често отправяни срещу френски религиозни бегълци. Типичен случай е този на Пиер Канал, който през 1610 г. бил измъчван за тежка държавна измяна и убийство, като преди да приключи неговата инквизиция, той обвинил около 20 мъже в содомия. В Ирландия през 1640 г. Джон Атъртън, архиепископ на Уотърфорд и Лизмор, и неговият любовник и надзирател на десятъка Джон Чайлд били обвинени в правене на анален секс и обесени.

Една от трагедиите на Новия Свят е, че той е наследил голяма част от правната система на Стария. Законът за аналния секс на Хенри VIII (във възстановения от кралица Елизабет I през 1563 г. вид) бил възприет от първите тринадесет колонии, при това често дословно, като аналният секс бил наказван със смърт. Свидетелствата за осъдени са редки, но те не са били систематично записвани и поради това са трудни за откриване. През 1624 г. Ричард Уилям Корниш, капитан на кораба "Амброзия", акостирал на река Джеймс във Вирджиния, бил обесен заради извършване на содомия с 29-годишния каютен прислужник Уилям Кус. Содомити са били преследвани и от съда в Плимутската плантация през 40-те години на XVII век. През 1646 г., например, Уилям Плейн бил екзекутиран в колонията в масачузетския залив за извършване на содомия с двама мъже от Англия преди да се прехвърли в колониите, а през същата година в новонидерландската колония в Манхатън, Ян Креоли, негър, бил осъден на смърт чрез задушаване и изгорен за второ провинение в содомия. В новонидерландската колония съществуват сведения за опит за содомия от Н. Г. Хилебрант или Хилебрантсен през 1658 г., а също и за предполагаемо хомосексуално изнасилване от Дж. К. ван дер Линде (или Лейнден) през 1660 г., който бил вързан в чувал и удавен в река, а партньорът му – бит с камшик и "пратен на друго място". През 1674 г. в Масачузетс млад мъж на име Бенджамин Гоуд бил кастриран заради престъпление, което изглежда се е състояло в мастурбиране пред или с други момчета. През годините смъртното наказание постепенно било заменено с бичуване, затвор, кастриране и конфискуване на всички земи и вещи, макар че в някои щати то било върнато.

Реформата на антихомосексуалните закони наистина е изключително трудна, въпреки все по-либералните възгледи към наши дни. Юдeо-християнската ненавист към хомосексуалността и законите за аналния секс вероятно ще продължат да ни съпътстват още дълго време, диктувани от страха от СПИН. През март 1991 г., например, по време на дебатите в парламента на Остров Ман, касаещи въпроса дали да се премахне статута на престъпление от хомосексуалните актове в съответствие с британското правителство и Европейската конвенция за правата на човека, мнозинството от Съвета на министрите пожела да запази закона си срещу хомосексуалността. Аргументите на избраната комисия, която отхвърли предложение за промяна на закона с цел постигане на единство с останалата част от Западна Европа, имат претенцията да са съвременни, изтъквайки необходимостта личните хомосексуални деяния да бъдат забранени с цел опазване на публичното здраве чрез недопускане на разпространението на СПИН. Въпреки това, речникът на предразсъдъците не се е променил през вековете. Той е обобщен в думите на г-н Едгар Куайн, противник на реформирането на законите на острова, който казва: "Както и да го украсявате, все още говорим за неестествения, обиден и противен анален сексуален акт".

[ Използвана литература ]

 

Авторски права © Риктор Нортън. Всички права запазени. Копиране с цел продажба и печалба са забранени. Това есе не може да бъде архивирано, публикувано и разпространявано без разрешението на автора.

Ако цитирате тази уеб страница, моля използвайте следното позоваване:
Rictor Norton, A History of Homophobia,
"The Medieval Basis of Modern Law" 15 April 2002
<http://www.infopt.demon.co.uk/homopho5.htm>

 

Клуб "Кибела", 2003